Смятах, че е лесно да седна и просто да напиша, онова което душата ми вече знае. Думите се оказват слаби, изплъзват се, хлъзгави като риби и не могат да запълнят празнотата на белия лист.
Някога, когато бях много млада, вярвах, че човек обича само веднъж.Тогава сядах и спорех разпалено с приятели, че любовта е завинаги и ако искаш да бъдеш с някого, нищо и никой няма да може да ви раздели. Някакъв инатлив идеализъм. Твърдението само по себе си е вярно, но тогава не знаех, че любовта може да има различни имена. Повече
Денят започна обещаващо със слънце и завърши с дъжд, което си е абсолютно нормално за лондонското време. Ето и няколко неща, които реших да споделя от днешната разходка до Notting Hill. Навярно всеки от нас е гледал известния филм от 1999г., кръстен на тази пъстроцветна част на Лондон. Докато обикалях из уличките, забелязах множество тениски с лика на Джулия Робъртс и Хю Грант. Днес Портобело маркет не беше пълен както през седмицата, но много от магазинчетата и сергиите работеха и очакваха хората да си купят нещо за спомен от музика – плочи, дискове, книги, дрехи, сувенири, марки, монети и други антики, ръчно изработени дамски шапки до всякаква разнообразна храна.
Големите градове. Човек потъва, слива се, губи се и се разтапя като сянка в тях. Денят и нощта са еднакво прикритие. Големите градове имат широки и хладни обятия в които красиви, грозни, ексцентрични, полуголи, борещи се за каузи, агностици, атеисти, психопати, вярващи, престъпници, творци, родители, скромни, морални, безскрупулни, влюбени, ненавиждащи, обути в кубинки или сандали независимо от дъжда, манифестират по безкрайните им булеварди като освободители. Любезното обслужване, очакването да получиш поредното напомняне за фиийдбек, да подобрят качеството, да ти пускат повече музика, докато изнервено изслушваш пискливата мелодия в слушалката, която те дели от оператора, бонус ако си включиш всички пакети едновременно и плащаш, докато не се усетиш, че нямаш време да ги ползваш. 