Сломената жена

Всеки ден я виждам.

Прозорецът ми гледа към прострените чаршафи.

Забързана, задъхана, угрижена –

сломената жена.

Тъжни очи, които

някога искрели са като шампанско.

В мъжките сърца клади подпалвала,

а устните и – познали са безброй целувки.

Обличала е бяла рокля вечер

и рубинена роза в косите  е закичвала.

В сумрака на бохемията вървяла –

горда и сама.

Светът и  шепнел на ухо красиви лъжи,

а мнозина посрещали зората на прага и.

Неумолима е ръката на времето,

докосне ли красивото лице.

Магията се извива като дим от цигара

и се разтваря във вечността.

Днес прагът е пуст.

Сломената жена препуска

в безкрайния делник

и се стопява всяка нощ.

А трябваше да е друга днес…