За българското и българщината в чужбина

arrivalsИскаше ми се да започна с нещо оптимистично, защото наистина медиите  ни заливат с достатъчно помия, но пък темата е наболяла и може да прозвучи като поредното „оплюване“, за което се извинявам предварително, защото това не е целта. Напоследък попадам на  страхотни български статии, но сякаш всички наистина акцентират  върху теми, които са така проблемни в обществото ни, че всеки може да припознае себе си в тях. Затова иронията и критиката са така популярна форма на изява в публичното пространсто, защото са разпознаваеми.

 Да живееш в чужбина има своите плюсове и минуси, както всеки един българин тук знае. За много сънародници, които не са пробвали, чужбина е един земен рай, където се раздава масло и мед в големи делви и трябва да наемеш ремарке, за да може да прекараш до вкъщи заплатата си. Като се прибереш в родината задължително ще чуеш въпроси от рода, „Какви са заплатите там?“. Не очаквай познатите ти (изрично подчертавам познати, не приятели!) да те питат добре ли си, как живееш, щото видиш ли, ти се връщаш  от онова  богопомазано място, онзи Йерусалим на сбъднатите мечти и не може вече да бъдат съпричастни с неволите ти. Каквото и да се опиташ да споделиш за трудностите по пътя си, ще те погледнат с недоумяващ празен поглед, след теб ще зацъкат с език или още пред теб ще кажат „Ти поне се оправи, ами ние да му мислим.“ (В този ред на мисли,  винаги се сещам за невероятните разкази на Чудомир.)

 Разбира се, нещата са и прекалено индивидуални, що се отнася до светоусещането. Всеки един уважаващ себе си и произхода си човек, който е решил да живее навън, независимо от причините, би следвало да се съобрази с нормите, произтичащи от законодателството и порядките на въпросната държава и просто да ги приеме, което не означава да се обезличи и претопи в масата.

Откакто живея в Лондон, се срещнах с доста българи и в началото наистина бях много ентусиазирана, когато една от съседките се оказа българка или случайно чуех българска реч. В крайна сметка, аз и на Луната да отида да живея, все ще съм българка. Това е, не защото искам да пренеса българското тук или от сляп патриотизъм, а понеже ми се ще да сме малко по-сплотени като общност и да си оказваме повече подкрепа, което за съжаление, на този етап не е факт. Запознах се с изключително амбициозни и невероятни българи, имигрирали по различно време и успели в своите области. Това ме накара да се чувствам много горда, защото повярвайте ми, колкото и да не ни се иска, сянката на етикета  „Източна Европа“ тегне над нас като зла прокоба.

В лицата на тези хора видях топлота, отзивчивост да помогнат с каквото могат и да дадат съвет. Те се оказаха от онези българи, които са тръгнали, дето се казва от нулата, за да стигнат до заветния връх. В началото бях леко озадачена, че толкова широкоскроени люде могат да имат резервирано отношение спрямо „българската общност“ в Лондон.  Много от тези успели сънародници с радост се връщат по няколко пъти в годината в България и ми споделиха, че някой ден наистина биха искали да направят нещо и да се завърнат в страната ни, но на този плачебен етап, в който се намираме,  е просто немислимо. Стана ми някак мъчно за нас като нация, защото тук срещнах много хора от цял свят и общото ми впечатление е, че повечето от тях,  си помагат в малките си житейски битки. Не казвам, че другите народи са върха на сладоледа и само ние сме, видиш ли, черната овца. Напротив, понеже при нас има наистина много потенциал е жалко, че често ние сами си пречим едни други. Всеки е чувал за прословутата българска поговорка „Не е важно аз да съм добре, важно е  Вуте да е зле“. То вече е станало клише, но пък ние от клишетата не можем да избягаме даже и зад граница.

Когато съдбата ме сблъска с все повече българи, които вече бяха извън обсега на приятелския ми кръг, започнах по-добре да виждам какво имат предвид  приятелите ми. Някои биха ги обвинили в цинизъм или високомерие, но аз разбирам тяхната гледна точка. Преди да се преместим в Лондон със съпруга ми, влязох във всевъзможни онлайн  български групи или Meetup-пи, с идеята сама да се убедя как стоят нещата. В момента навярно съм само в една или две от тях, поради разочарованието и безсмислието да продължавам да бъда заливана с ненужни коментари, разсъждения или оплаквания.

Общо взето в чужбина нещата стоят грубо по следния начин, успял – неуспял българин, оттук дребнавият ум си прави извода, полезен ли ми е и каква полза мога да извлека от него, за да ми е въобще в контактите.  Като се съберат на някакво събитие непознати българи, в началото винаги цари една много тегава обстановка,  и все някой ще подхвърли някой „остроумен“ коментар за нещата по света и у нас. Давам следния пример, в Германия бях да подобно събиране, където бяха хора от различни градове или държави с различен бекграунд и мога да кажа, че се чувствах чудесно, защото комуникацията протичаше някак естествено, започвайки от тривиално-злободневни теми, та чак до философски възгледи за живота след втората чаша вино. В сбирките с непознати нашенци, уж говорим на един език, уж споделяме някакви културни ценности заедно, но някак сме далечни както Земята и Нептун.  Винаги имаш усещането, че трябва да внимаваш какво споделяш и как ще се изтълкува. Ако се случи да работиш с някои от този тип  българи, веднага ще видиш отбранителната позиция, която заемат,  понеже ти си потенциална заплаха за работното им място и в повече случаи си възприеман като троянски кон, пробил  добре устроената им крепостна стена.

Все пак като се локализираме в друга географска ширина, с нас се местят и нашите възгледи, което до голяма степен показва от какво интелектуално развище си тръгнал. Като казвам интелект, тук визирам природната интелигентност, а не заучените фрази и поведение или докторската степен. Например, имам приятели, които нямат висше образование, но са с такава философска и хумористична настройка към живота, че просто обожавам общуването с тях. Същото удоволствие съм получавала, като съм имала случай да поговоря с възрастни хора по селата в България и отсреща ти стои някой, който с две думи ти казва неща, над които си си блъскал главата цяла една нощ. Такъв един чуден образ, беше и един мой съкурсист и приятел, когато бяхме в някакъв начален курс по английски език преди години и го попитаха обичайния въпрос, „ Защо искаш да учиш английски?“, той отговори така: „Because immigration in чужбина.“, след което всички избухнахме в искрен смях и след толкова години аз още помня отговора му и той предизвиква усмивка на устните ми. Мина доста време и една сутрин се разбудих от звъненето на телефона ми с непознат чуждестранен номер на дисплея и бях приятно изненадана, че Жоро е решил да ми се обади от Щатите, просто така да ме чуе и да ми каже, че наистина е имигрирал, за което нямах и бегла представа.

Така и аз започнах несъзнателно да разделям българите на тези две групи и се радвам наистина, че в обкръжението ми преобладават хората с по-широкообхватен модел на мислене.  В  случая наистина целта ми не е да давам нито оценка, нито пък да правя десекция на българския манталитет, понеже споделянето на личен опит е  положително нещо, когато не е натрапено. Вместо да влизаме в битки и да се обвиняваме кой какъв е, просто съветвам всеки да си намери тази група от хора, които най-добре прилягат на неговото душевно  разбиране и повече да си гледа собствените дела, а за чуждите да се намесва, само ако има с какво да помогне.