Лондон в черно и бяло

WebГолемите градове. Човек потъва, слива се, губи се и се разтапя като сянка в тях. Денят и нощта са еднакво прикритие. Големите градове имат широки и хладни обятия в които красиви, грозни, ексцентрични, полуголи, борещи се за каузи, агностици, атеисти, психопати, вярващи, престъпници, творци, родители, скромни, морални, безскрупулни, влюбени, ненавиждащи, обути в кубинки или сандали независимо от дъжда, манифестират по безкрайните им булеварди като освободители. Любезното обслужване, очакването да получиш поредното напомняне за фиийдбек, да подобрят качеството, да ти пускат повече музика, докато  изнервено изслушваш пискливата мелодия в слушалката, която те дели от оператора, бонус ако си включиш всички пакети едновременно и плащаш, докато не се усетиш, че нямаш време да ги ползваш.
Намаленията в магазините, трескавото купуване на ненужни стоки, защото с празни ръце вкъщи, не бива да се прибираш. Взимаш заплата, системата се грижи добре да я похарчиш, да не мислиш, да не задаваш неудобни въпроси, да имаш право на глас, но той да е между „да“ и „да“. Кариери, обучения, повишения, уъркшопове, конференции, тайни срещи с любовници през командировките. Децата са на училище, бавачката закъснява. Кафенета, барове, клубове за всеки интерес, тонове книги, изгодни екзотични почивки, предложения за масаж в Чайна таун от всяка врата, червените фенери разлюляни от вятъра. Човекът с малка буква. Умът блуждае трескаво, откраднат от шума на неспирния поток от хора, двуетажни автобуси и автомобили.
Лондон. Вечен. Градът се раздава като блудница. Той не спи – вибриращ и обаятелен. Събирателна точка на мечти, копнежи, любов и разбити сърца. Притегателен център за хора, оставили всичко познато, плъзнали, влачейки зад себе си куфар към спирка „Надежда“. Един куфар, в който са събрали света си в очакване на по-доброто утре.
Вечер. Влаковете са пълни с осветени от телефонни екрани лица. Очите не мигат. Лица, в които всеки може да познае нещо от себе си, но и да види следи от умора. Лица, които забравяш мигновено.
Поетът е казал „Борбата е безмилостно жестока“, а сега нека добавим – повече от всякога. Лондон – град на възможности, на нищета, с мириз на къри, кебап, с пъбове пропити с дъха на разлята бира и глъч, смесица от езици, диалекти и цветове на кожата,с музеи, галерии, библиотеки, със спотаени зад стените истории, с предразсъдъци скрити зад вежливи усмивки, в множеството – доброволци вървят със светнали очи и отворени сърца. Вятърът плющи в стоматата и стъклото на Ситито. Човекът – вървящ срещу тълпата превива рамене, водовъртежът в тунелите на метрото го поглъща, прашните и задушни спирки, скоростните влакове, после той бива изплют на някоя глуха спирка. Вечно бързащите пътници, куфарите, малки, големи, средни, нови, стари, евтини, скъпи, куфари-гардероби. Евтини парфюми, скъпи часовници,високи токчета, маратонки и маркови чанти, избелели джинси, посредствено мислене, недооценени гении, бунтари, тарикати, пацифисти. Тълпата е жадна, гладна, изморена, ядосана, тъжна, развълнувана, отчуждена, ограбена. Sorry или просто минава през теб, както дойде, защото тя идва отвсякъде.
Топлата утроба на катедралата „Свети Павел“, катедралният орган, изпълнението на хора, затаяваш дъх. И после отваряш очи, а над теб величествените сгради на парламента и по страните на Биг Бен се стичат дъждовни капки, големите часовници осветени в мека зелена светлина ще възвестят дванадесетия час и стрелките ще се завъртят неуморно.
Парковете. Зелените дробове на Лондон.Неделя сутрин. Спокойствие в сърцето на града. По меката окосена трева притичват катерички, подсещащи нетърпеливо минувачите за нещо вкусно, което очакват, жена храни с хляб патиците, гълъбите също искат своя дял.
По здрач е коледно. Огромните витрини на магазините сияят празнично. Сградите са облечени в светлина, а улиците греят с коледна усмивка. Навсякъде като гъби никнат коледни базари, където може да си купиш нещо вкусно или да пиеш греяно вино. Ако в детството не си се качил на въртележка с кончета, никой няма да обърне внимание, че вече си пораснал.
Лондон е незабравим като стара любов. Остава в сърцето ти, дори да се разделите. Ритъмът на града започва да тече във вените ти и да програмира съзнанието ти. Градът е куче, което те лае и после ляга смирено до теб. Не може да му се сърдиш дълго, защото утрото е винаги различно, макар и да изглежда на пръв поглед като вчера, всеки момент може изненадващо да завали.