Дарба

    Беше горещо. Маги се мяташе в леглото, неспособна да се събуди от сковаващия я в съня ужас. Тениската бе залепнала по нея и усещаше как забързаните удари на сърцето й ускоряват напрежението от кошмара. Сънуваше, че влезе в стая, където спяха трима човека. Единият – на земята и се опита да светне лампата, защото беше тъмно. Ключът отказа и я обзе паника. Тогава видя мъжа до себе си, който я взе на ръце и тръгна към вътрешността на стаята, тя се съпротивляваше, но сякаш нямаше сила. Усети пръстите му впити в хълбока й и му каза да спре, но той сякаш не я чуваше и тя все по- осезаемо ги усещаше, докато накрая, извиквайки силно в съня си, успя да се събуди. В стаята бе тихо. Тя примига няколко пъти, за да отърси съня от очите си и да осъзнае, че вече е будна. Погледна към завесата, която покриваше отворената врата на балкона. Лек и прохладен полъх навлезе в стаята и малко успокои тръпнещото й тяло. Тя се протегна и бързо светна нощната лампа, изправи се и стана, за да отиде до банята. Наплиска лицето си със студена вода и след малко се почувства малко по-добре. Но странното чувство от съня, все още не я бе напуснало напълно. Отдаде това напрежение на предстоящите събития покрай сватбата, очакваното местене в Лондон и това, че Александър го нямаше тази нощ до нея.
Реши да си легне и да опита да заспи отново. Тъкмо се бе унесла, когато чу шум от предмет, който падна и се счупи. Стори й се, че е някъде в апартамента. Пулсът й отново се ускори и тя скочи, за да види какво се е случило. Отиде в трапезарията и се огледа. На пръв поглед не видя нищо обезпокоително, но после забеляза, че от малката стъклена масичка до дивана, бе паднала една от стъклените рамки и се бе счупила на парчета. Тя изтича да види и се оказа , че това е снимката на баба й с нея, кога е била на около годинка. Тя огледа озадачена масичката и не виждаше начин и причина как рамката се бе разбила на пода. Нощта минаваше бавно. Беше една от онези нощи, в които сякаш времето се е заковало и пъпли с мравешки стъпки към утрото. Тя жадуваше да срещне новия ден. Искаше да забрави всичко от тази вечер и да го отдаде на преумора и стрес, но в главата и не спираше да се върти мисълта за това, как рамката е успяла да падне!
С голяма мъка и безброй събуждания дойде и утрото, което и донесе повече умора, отколкото успокоение. Тя стана бавно и се погледна в огледалото на гардероба. Оттам я посрещна образът на уморена жена. Взе душ и се направи силно кафе, като категорично отказа да мисли за това, което се случи снощи. Въпреки това в главата й нахлу, като неканен гост, смоменът от предната вечер. Звъненето на телефона прекъсна мислите й. Тя се окопити и взе мобилния си телефон.
– Ало. Дани? – гласът й бе колеблив.
– Здравей. Трябва да те видя. След час в нашето кафе? – в гласът на Дани се усети напрежение.
– Здравей. Какво има? Нещо случило ли се е ?
– Ще ти кажа тогава. Не е за телефон. Ок?
– Ок, оправям се. До скоро.
Маги се преоблече, гримира се бързо, но грижливо, за да прикрие недоспалия си вид и тръгна. В уреченото място и време там беше и Дани, която вече заемаше една крайна маса в градината на кафенето. Носеше тъмни очила и изглеждаше много сериозна, а дългата й черна коса бе спусната свободно покрай лицето. Тя разбъркваше кафето си, но имаше малко унесен вид. Маги се доближи до нея и прегръщайки я усети много силно чувство, че нещо не е наред. Това чувство беше почти физическо и я обгърна само за миг. Пред очите й изплува картина замъглена като в сън, в която Дани се бори, докато един мъж я налага навсякъде по тялото и лицето. Маги инстинктивно се отдръпна и я погледна втренчено и уплашено. Не знаеше какво беше това, но усещаше, че е истина. Тя седна бавно и заговори първа.
– Господи, какво се е случило снощи?! Той…- гласът й секна и в този момент забеляза как гъстата черна коса на приятелката й прикрива синьо, мораво до тъмно виолетово петно на скулата й. Очилата предположи, че скриваха останалото.
– Трябва да ми помогнеш. Не знам какво да направя. Случи се отново, но този път беше ужасно, мислех, че ще ме убие! – тогава тя избухна в сълзи и Маги мигновено скочи, за да я прегърне и утеши.
– Успокой се и ми разкажи всичко, въпреки, че аз вече го видях…- Дани я погледна въпросително, сваляйки очилата си, разкри пълната палитра от синьо-виолетовата подутина от окото към скулата си.
– Видяла си? – запита тя неразбиращо.
– Знам, че е откачено, но когато дойдох разбрах, че нещо не е наред. При мен снощи се случиха странни неща. Както и да е, знам какво си преживяла. Няма да му се размине този път и не можеш да ме спреш да свидетелствам. Ще подадеш сигнал в полицията и ще образуваме дело. Казах ти, че този човек няма да спре! Веднъж посегнал на жена, никой не го прави еднократно!
– Не! Той ще ме убие! – Дани сграбчи отчаяно и изплашено ръката й и продължи. – Не бива да разбира никой. Обадих се в офиса и казах, че съм болна, ще си пусна болничен. Трябва да се махна оттук, ако той разбере, че съм го напуснала, ще ме намери и ще ме убие! Ти не го познаваш…
– Не ми пука какво си мисли тоя кретен! Не може да пребиваш жена и да ти се размине! Не и този път! Преди ме спря, но не и сега, и не ме моли! – Маги бе разгневена и сините й очи искряха от ярост. Дани сложи отново очилата си и се огледа наоколо. Облиза сухите си устни и заговори бавно.
– Има един друг проблем. Докато се опитвах да избягам снощи и се борехме, аз успях да го ударя по главата с кристалната ваза и не съм уверена дали той…
– Дали копелето е живо ли! Дано не е! – извика гневно Маги.
– Спри! Чуй ме, не мога да се върна там. Трябва да разбереш какво се е случило и да ми кажеш. Знам, че това, което той направи е ужасно, но съм страшно изплашена, че аз направих може би непоправимото. Той…просто…той лежеше там и имаше кръв. Господи, не знам! – гласът и трепереше, а също и ръцете. Маги я прегърна силно и я хвана за раменете.
– Сега ме чуй, трябва незабавно да дойдеш у нас, докато разберем какво се е случило. Не говори с никой и се дръж естествено. Снощи бях сама и ще измислим какво да кажем, ако се наложи. Трябва на първо време да се успокоиш, вкъщи имам някакви успокоителни. Бяха ги предписали на мама, когато беше тук за погребението на баба миналия месец. Не се притеснявай, аз ще се погрижа за всичко. Да тръгваме! – двете млади жени станаха, Маги извади пари за кафето и ги остави на масата. Стигнаха до колата на Дани и тя я настани на мястото до шофьора, като сама взе ключа, за да шофира. В главата си нахвърли план, за да разбере, как е най-разумно да постъпи. Закара Дани в апартамента си и й даде успокоително, направи й билков чай и я увери, че до час ще се прибере.
– Не искам да говориш с никого, докато ме няма и не изясня нещата. Разбра ли ме?- Дани я погледна със страх и поклати утвърдително глава.
– Внимавай! – измъчено отвърна тя.
– Не се безпокой за мен, всичко ще се нареди. Опитай се да се балансираш емоционално сега.
След като затвори вратата след себе си, Маги си помисли, че всичко това е някакъв кошмар и й се стори странно, че се движи, че това е нейното тяло и отива към дома на този откачалник, без дори да знае сама какво ще прави.
Щом спря пред блока и слезе от колата. Видя, че една съседка точно излиза и успя да хване навреме вратата, преди да се заключи. Краката и трепереха, дланите й се потяха. Заля я вълна на напрежение и страх. Ами, ако беше мъртъв?
Тя стискаше връзката ключове в ръката си и докато асансьорът се движеше нагоре, в гърлото й бе заседнала буца и почти я задушаваше. Пулсът и се ускори и с всеки един етаж ставаше все по-учестен. Щом стигна деветия етаж и асансьорът отвори врати, Маги бавно слезе и остана за миг на площадката. Ослуша се. Входът бе напълно тих, прекалено тих. Усещаше повече ударите на сърцето си в ушите, отколкото странични шумове. Стигна до вратата на апартамента и я погледна. Масивна врата с махагонов цвят и тройно заключване, напомни и затвор. Ръката и трепереше, когато се насили да позвъни.
Отвътре се разнесе приятния звук на звънеца, който сякаш казваше, няма проблеми, всичко е наред. Постоя така, мигът стана вечност. Нищо не се чуваше и тя се разколеба леко. Натисна по-настойчиво звънеца и тогава чу шум отвътре. Вратата рязко се отвори и в рамката й се показа як, висок и много сърдит мъж, който почти я изпълваше. Лицето му бе разярено, в него имаше нещо повече животинско, отколкото човешко. Тя се почувства съвсем малка и слаба. Маги инстинктивно отстъпи назад. Мъжът излая:
– Какво искаш?
В отговор Маги събра сили и се престори, че не знае какво се е случило въпреки, че виждаше прясната рана на главата му.
– Търся Дани, тя тук ли е ? Не отговаря на мобилния.
Мъжът изсумтя и заканително и размаха пръст пред лицето.
– Кажи на тая кучка, че когато я пипна, това ще и бъде последния ден на тоя свят! – и затръшна вратата под носа й, от което Маги видимо подскочи. Въпреки ужасната среща се почувства облекчена, че изродът все пак беше жив и Дани нямаше да носи вина за неговата смърт, която според нея не би била голяма загуба за обществото, но за съжаление, не я питаха. Беше горда, че успя да се овладее навреме и да изиграе, това което беше предвидила, за да насочи търсенето му за известно време в друга посока. Сега накъде? Трябваше да се действа много бързо и да бъде добре обмислено. Първото, което мислеше да направи е незабавно да я заведе на лекар и да изкара медицинско свидетелство за побой, после да отидат и да подадат жалба в полицията и да се посъветват с адвокат. Всичко това бе ясно и отне дори по-малко време, тъй като тя използва своите контакти, за да ускори тези процедури. Когато се прибраха късния следобед, умората беше налегнала не само нея, но и приятелката й. Тя предложи да си починат за час-два и после да обмислят ходовете си занапред. Не беше казала на Александър, не искаше излишно да го тревожи, докато е в Лондон.
В момента, в който положи глава на възглавницата, усети как се унася, а слепоочията й сякаш горяха и тупкаха. Присъни й се черно куче порода Кане Корсо, което се нахвърли върху нея, беше толкова реалистично, че инстинктивно повдигна ръка пред лицето си и се стресна от съня.
Родителите на Дани живееха в провинцията, затова я посъветва, докато задействат делото и се поуспокоят нещата, да отиде известно време при тях. Хубавото, бе че тя беше много наплашена и я послуша. Маги имаше приятелка адвокат, чиято голяма практика с подобни случаи я правеше подходяща и се свърза с нея, за да поискат съвет. Нещата вървяха по план. Но имаше едно неприятно усещане в себе си, от което не можеше да се отърси.
Няколко дни след като Дани бе заминала, Маги се прибираше малко по-късно и точно се бе чула с Александър, който и заяви, че се налага да остане още седмица. Това я потисна до известна степен, но се опита да се развлича с неща покрай организацията на сватбата, която предстоеше след четири седмици. Паркира колата си във вътрешния двор на кооперацията, където живееха и се запъти, търсейки ключовете си в чантата към входната врата. Беше разсеяна и замислена, когато изведнъж осъзна нежелано присъствие зад гърба си. Изплашена се обърна назад и видя нисък, набит мъж с черни дрехи да стои на не повече от петдесет метра от нея, лицето му оставаше в сянка, а до него редом стоеше черно куче, което поразително и напомни това от съня й! Мъжът не помръдваше, но нещо в поведението му и подсказваше, че не разхожда кучето си тук. Тя трескаво зарови в чантата си и ключовете паднаха измежду треперещите й пръсти. Докато се наведе, за да ги вземе, мъжът даде знак за атака на кучето и то се втурна озлобено към нея. В полумрака на вътрешния двор зъбите му яростно проблеснаха като смъртоносни остриета, каквито можеха да бъдат впити в плътта й. Паниката я завладя в секундите, които й оставаха преди озверялото куче да се нахвърли върху нея. Точно в момента, когато то с ръмжене скочи към нея, нещо се случи. Тя беше протегнала дланта си към него, за да се защити и кучето падна на земята, повалено като от невидима стена. Тя продължи да стои така и след малко осъзна, че чува скимтенето на животното, лежащо на земята. Не можеше да проумее какво се случи, но знаеше, че сама направи нещо, за да го спре. Как – не й бе известно. Маги се задъхваше, а мъжът срещу нея се затича, за да види какво бе сполетяло кучето му.
– Кучко, какво му направи? – изрева той в момент на ярост и застана на колене до животното. Но тя усети у него страх.
– Махай се или ще извикам полиция. – изсъска тихо, но решително тя и в този момент един от съседите излезе на терасата и освети допълнително двора. Мъжът в черно взе кучето на ръце и бързо тръгна към изхода, като се закани, че това не е последният път, в който се виждат. Маги с треперещи ръце отключи и стигна до апартамента си. След като затвори врататата зад гърба си, се облегна на нея и от гърдите й се изтръгна огромна въздишка. „Какво, по дяволите, беше това?!“- помисли си тя и колкото повече анализираше случката, толкова повече се плашеше от себе си. Грабна телефона и реши да разкаже всичко на Александър, както и случката със счупената рамка.
– Не знам, не съм луда. Не ми говори сякаш съм психически нестабилна! – след двадесет минутен разговор, нещата не изглеждаха по-спокойни, напротив годеникът й звучеше ужасно обезпокоен от нещата, които му разказа и в които, трябваше да си признае, би се усъмнила и тя самата, ако не беше ги преживяла.
– Виж, знам, че си изнервена покрай нещата, които се случиха напоследък, то това е малко прекалено.
– Малко прекалено! Стоиш си там и ми казваш, че е малко прекалено, как едва не убих куче, което се канеше да ме нападне, без дори да го докосвам?! На това му викаш малко!
– Маги, успокой се. Не казвам, че тези неща не съществуват, но досега ти никога не си ми казвала за подобни способности. Не знам…Откачено е! Ще си дойда по-рано.
– Не, добре съм. Просто исках да споделя и не знаех на кого да звънна, за да не дойдат да ме приберат санитарите с бели престилки…Извинявай. Не биваше да ти казвам.
– Напротив, радвам се, че го направи, но това е нещо напълно ново и непознато за мен. Не знам как да реагирам.
– Знаеш, че баба ми беше нещо като знахарка. При нея винаги идваха хора, когато им се беше случило нещо лошо. Понякога тя стоеше повече от час с някого в стаичката, където приемаше, но никога не ми е позволявала да присъствам. Тя помогна на много хора, но мисля, че това, което ти казвам е различно. Аз го спрях, Алекс! Сякаш се удари в невидима стена и падна като отсечено!
– Господи, толкова е шантаво! – гласът му звучеше уморено.
– Мисля, че някаква дарба се отключи в мен, нещо, което много дълго време се опитвах да игнорирам и потискам в себе си. Знам, че би ме сметнал за лунатичка, но аз знаех, че ще те срещна в деня, когато се запознахме. Беше от онези убеждения, сякаш знаеш, че нещо много важно ще ти се случи днес, с тази разлика, че аз знаех какво. Нали си спомняш, когато беше притеснен за онази сделка и нещата бяха на кантар. Аз сънувах точно разговора, който проведохме после, че партньорите Ви не са се отказали и нещата ще се получат.
– Не си ми казвала това никога. Защо премълча?
– Какво да не размисли, дали искаш жена със свръхестествени способности? Помниш ли, когато на сватбата на брат ти изгуби халките. Не ги намерих случайно, аз знаех точно къде са паднали.
– Господи! Просто съм като в небрано лозе, не знам какво да кажа. Мисля, че е най-добре да хвана най-ранния полет.
– Не се безпокой. Вече съм по-добре. Всичко е наред.
– Наред? Какво е наред?! Едва не те разкъса побесняло куче, очевидно онзи скапаняк е дошъл с тази цел, да бъдеш сплашена. Мислиш ли, че има нещо общо с Дани?
– Да, мисля, че има. Но знам, че изходът ще е добър. Усещам го. Кучето не би ме доближило повече. Той също няма да се върне.
– Ще се прибера възможно най-скоро. И не искам да чувам отказ. Почини си. Заключи вратата и ми звънни, ако има нещо необичайно, независимо от часа.
– Добре. Ще го направя. Обичам те. До скоро.
– И аз те обичам повече от всичко. До скоро. Лека нощ, доколкото може да бъде.
След като приключиха разговора Маги се почувства малко по-облекчена, сякаш товар падна от плещите й. Все пак не можеше да отрече, това което преживя и беше редно човекът до нея да го знае. Когато остана сама, обаче я обзе отчайваща празнота. Сякаш се самозаблуждаваше, че нещата са нормални, но те не бяха. Всичко излезе извън контрол. Как можеше да се престори, че животът си продължава както досега, след като не беше вече така. Бе отключила някаква неподозирана сила в себе си и се надяваше, че има контрол над нея, а не обратното. Спомни си за рамката, която се счупи онази вечер. Странно точно тази снимка. Майка й разказваше, че когато е била на годинка, Маги е заболяла тежко от бронхит и дори след намесата на антибиотиците състоянието й е било много сериозно, тогава баба й я е излекувала. Снимката бе направена малко след като я изписали от болницата и седмица след това се е възстановила учудващо бързо. Това, което знаеше е, че баба й е останала в една от критичните нощи с нея, като е наредила на дъщеря си да се прибира. Тъй като няколко дни почти не бе мигнала, тя й се бе доверила и рано на другата сутрин, когато дошла, състоянието на Маги се било подобрило значително. Лекарите били много изненадани. Баба й така и не разкрила какво е направила, но майка й бе убедена, че има намеса за оздравяването. Може би това беше знак от нея и се опитваше да й каже нещо. Но какво?!
Умората надви и Маги се запъти към спалнята. Искаше час по-скоро да си легне и да не мисли поне до сутринта. Заспа бързо. Около три сутринта тя се събуди взезапно от силно чуждо присъствие, което усети в стаята. Не смееше да мръдне, беше като парализирана. Опита се да мисли логично и да не се поддава на емоцията, но паниката се надигна в нея като вулкан. Внезапно събра сили, скочи и светна нощната лампа. Видимо нямаше никой, но тя знаеше, че не е сама. Вятърът раздуваше завесата и внасяше прохлада, която действаше като студена вода върху нажежената й от напрежение кожа. Странно, но когато се разсъни напълно, Маги започна да чувства, че това присъствие не е заплаха. По някакъв начин тя долавяше, че каквото и да беше то, не искаше да й навреди, а по-скоро да отговори на въпросите й. Много й се доспа, сякаш клепачите й натежаха и колкото и да се опитваше да се бори с дрямката, не успя. В съня й се яви баба й облечена в дълга бяла роба, около нея сякаш имаше сияние. Косата й бе черна, подстригана на черта, тя до последно не спря да я боядисва, а лицето й излъчваше спокойствие. Тя протегна ръка към Маги и щом тя я хвана, усети прилив на силна енергия в себе си, сякаш тя я преливаше в нея. Усещането беше толкова реално,че тялото й потръпна.
– Не се страхувай, милата ми. Всичко, това което се случва, трябва да бъде, за да отвориш път на силата, която носих и аз, която носеше и моята баба. Това е дарба, с която сме орисани да помагаме на хората по начин, който не винаги остава разбран, но така е отредено от по-висшите сили. Не се плаши, аз ще те напътствам. Ти ще си щастлива. Приеми своя дар!
Сиянието около баба й изчезна и с него и тя се стопи в съня. Маги отвори очи и примига. Усети ръката си леко изтръпнала. Всичко ставаше от странно, по-странно. Можеше да се закълне, че наистина чу гласа й, не беше просто сън! Каква нощ!
Сутринта я посрещна ясна, слънчева и без никаква следа от емоциите, които бушуваха снощи. Маги се оправи за работа и тръгна, но през целия ден беше толкова разсеяна, че си тръгна около пет, въпреки, че в момента работеха по един проект за цялостен интериорен дизайн на много влиятелен клиент. Мислите й бяха хаотични и се опитваха да анализират нелогичното и свръхсетивното, което й се случваше. Преди, когато е получавала такива „видения“, винаги го бе отдавала на много развитата си интуиция, но сега беше различно. Когато се прибра видя куфара на Александър в преддверието. Чувство на облекчение я заля. Тя отвори вратата на трапезарията и щом го видя почти, тичайки се спусна към него и силно го прегърна. Усети как се почувства малка и защитена в обятията му и след това вдигна очи, за да потърси неговите топли, кафеви и обичащи очи.
– Здравей. – усмихна се тя.
– Здравей. Как си? – в гласа му имаше зле прикрито безпокойство.
– Наред, доколкото мога да бъда. Опитвам се да си събера мислите.
– Може би е добре да си починеш малко. Напоследък работиш прекалено много.
– Само това ме спасява, недей. Сънувах баба ми. Тя ми каза, че това е дарба, която трябва да приема. Смяташ, ли че това е случайно?
– Не, не мисля, но ми трябва малко време да свикна с това…нещо… Ще трябва да го приемем, нали ни предстои цял един живот заедно.
– Сигурно си прав, не бива да се съпротивлявам, това само усилва напрежението.- тя отпусна глава на рамото му.
– Може би така е трябвало да стане, да се съберем и ти да развиваш дарбата си. Кой знае? – той погали леко косите й, загледан пред себе си.
– Може би, да. Не е като да не ти хареса и да го върнеш. – Маги се изсмя малко нервно.
– Сигурен съм, че е така. Просто сме свикнали всичко да е видимо с очите и да разчитаме сто процента на разума, но има много доказателства, че грешим и това е едно от тях.
– А ти би ли могъл да прекараш живота си с такава жена?
– Нали човек трябва да вярва, аз го вярвам. – той я целуна леко по челото. Да излезем на вечеря, какво мислиш?
– Хубава идея. Да вървим.
За първи път в последните дни Маги успя да се отпусне и да се наслади на мига. Вечеряха в италианския ресторант близо до дома им и после си направиха разходка в парка. Лятото в девет часа не се стъмняваше още. Подухваше лек ветрец и довяваше мириса на разцъфнали липи. Помнеше как в детството дядо й винаги събираше цветовете на липата, изсушаваше ги и после зимата пиеха страхотен чай, който ставаше до тъмно червен на цвят. Споменът се прокрадна само за миг, но я накара да се усмихне.
Александър беше човекът, с когото можеше да обсъди всичко и дори да имаха разногласия, той винаги се стараеше да я разбере. Прибраха се късно, защото не им се искаше да изпускат свежестта на нощта. Нощта ги примамваше да бъдат по-близо един до друг. Правиха страстно и нежно любов, както отдавна не се беше случвало и останаха така, прегърнати, един до друг, без да бързат, без да говорят и без да очакват. Беше хубаво, едно от онези чувства на блаженство, които изпълват човека, когато усеща полета на духа си.
Утрото ги посрещна лъчезарно, бодро и чисто като след лятна буря. Маги се размърда и стана бавно от леглото. Погледна любимия си и се усмихна. Той спеше гол, само белият чаршав покриваше хълбоците му. Тя отиде в банята, сложи паста колкото грахово зърно на четката си за зъби и се загледа в отражението си. Положи ръка на корема си и почувства вътре в себе си, че вече и предстои най-хубавото нещо.