Винаги съм била убедена, че на мен не може да ми се случи, да се влюбя от пръв поглед. Казвала съм си, когато приятели са ми споделяли, това е толкова повърхностно, не е възможно и може да се случи само на емоционално незрял човек! Учудвала съм се, давала съм съвети, приземявала съм ги, критикувала, спорила и съм твърдяла, че трябва да има нещо повече от едно излъчване, за да хлътнеш, че това е просто смешно! И тази вечер всичко се обърна срещу мен. Господи, дори не понасям мислите си, сякаш съм в турски сериал, където героинята е поразена от някой Мехмет! Всичко, което защитавах, в което вярвах и се кълнях, над което се присмивах и от което ми се повдигаше, ме връхлетя, като прокоба! Настръхнах! Не мога да се позная. Стоя в бара с най-добрите си приятели. Хубаво ми е, музиката е приятна, ненатрапчива. Компанията-весела. Всичко върви просто перфектно. До момента, в който към eдин часа не влезе онзи мъж. Проследих го с поглед, понеже барът не беше голям, а обстановката – задушевна и непретенциозна. Ах, как ме е яд, защото трябва да си призная, че се поддадох на тази мимолетна гадост и сега не мога да си намеря място! Прикривах се, но не можех да избягам от себе си. Нелепо! Гонех тридесет и пет и досега никога не се бях поддавала, нито на алкохола, нито на галантните остроумия, нито на старания и трикове. По дяволите! Стиснах зъби и си поръчах маргарита. Барманът беше симпатяга. Усмихнах му се нервно, защото ме беше страх, че бе прочел мислите ми. Непознатият седна точно срещу мен, от другата страна на бара, където светлината падаше меко върху лицето му. Не смеех да го погледна. Пулсът ми се ускори като на ученичка, която е хваната с пищов в час. Каква ненормална работа! Не, не съм против любовта. Но не така, не и без да имам контрол, без разумните неща, които виждаш и тогава се случват нещата постепенно. Започнах да анализирам ситуацията по- трезво, въпреки че това ми беше третата маргарита. Несъмнено факторите да се стигне дотук бяха много, да не говорим, че утре сигурно не бих го познала дори! Проклета текила! В бара беше препълнено, влязоха шумно група млади хора, развеселени и усмихнати. Ема ме попита, дали съм добре. Супер, явно вече си личи, че се сдухах! Дадох някакъв клиширан отговор и си отвоювах още минута време за размисъл. То пък един размисъл! Мислите ми просто препускаха, като бесни коне! Чувствах се като техен неопитен ездач, който не вижда пътя от прахта изпод копитата им. Ок, чували сме за теориите за сходните там вибрации, мисли и подобни привличания, но аз нищо не исках да привличам сега! Животът ми си беше подреден и ясен, макар и прекалено планиран. Мъжът отсреща ме гледаше, при това съвсем явно, което нямаше как да ми бъде безразлично. Трябваше да си тръгна точно сега, но стоях като закована.И се чувствах неловко, точно като в първи клас, когато ме изкараха да рецитирам „Аз съм българче“.
Алекс и Ема танцуваха до мен, неподозиращи какво взривява душата ми. Всички изглеждаха весели, безгрижни, флиртуващи, пийнали и поклащащи се под ритмите на Indila – „Dernière Danse“. Цялата ми стабилност и разум, построени върху независимостта и адвокатската ми практика, ми се сториха жалки в този миг. Миг на отчаяние и страх, които не бях изпитвала и то на обществено място. Все едно бях гола пред всички! Страхът, че не принадлежа на себе си в този миг! Коя бях аз сега? Когато четях преди романа на Симон дьо Бовоар “Сломената жена” и се опитвах да преживея екзистенциалните драми и търсения на героинята, те ми се струваха далечни вопли на една слаба и безволева жена, неспособна на бъде себе си извън сянката на съпруга си. Неспособна на свое битие. Ами аз, в този миг бях ли способна? Хората не променят живота си, защото някой е влязъл в бар и ги е погледнал. Искам си спокойствието от преди тридесет минути! Изведнъж самата мисъл ми се стори смешна и дори не сдържах усмивката си. Барманът ме побутна, за да ми каже нещо.
– Пичът отсреща черпи.- намигайки ми, той ми плъзна ловко една маргарита.
Аз само успях да вдигна очи и да видя как непознатият надига чашата си с уиски към мен. Измърморих нещо. Дръпнах Ема за ръката, защото ме обзе паника.
– Еми, нещо не ми е ок, аз ще тръгвам.
– Ей, какво ти става? Много е рано. Преди малко дойдохме! Не сме се виждали цяла вечност! Оставаш!
Опитах се да протестирам, но тя започна да ми се моли и да ме хока, колко рядко се виждаме.Чувството на вина надделя. Ема живееше в Лондон от седем години и наистина беше кофти от моя страна да си тръгна, след като вечерта беше чакана от доста време и имахме да споделим толкова неща. Но какво можех да направя! Не исках изтъркан сюжет на сваляч от столичен бар да се търкаля в спомените ми по-късно и да се проклинам, че съм допуснала да се плъзна по плоскостта на тази глупава игра. Алекс дойде и ме прегърна през рамо. Извадиха тежката артилерия. Ние тримата, както едно време!
– Да, ок! Оставам! Споко! – погледнах пред мен в чашата с маргарита.
Все тая. Майната му. План Б. Ще си пия питието, пък да си зяпа, да не мисли, че е неотразим. Опитах се максимално да игнорирам субекта отсреща. Всички танцуваха, беше задушно, смес от парфюми и хормони във въздуха. Станах да танцувам и аз. Опитвах се да мисля за песента, да се откъсна и да не съм там. Ема обви ръце около врата ми и се притисна към ухото ми въодушевена.
– Маги, знаеш ли, че тоя пич отсреща те заглежда доста! Не е зле. -и ми намигна заговорнически, от което текилата в стомаха ми се преобърна. Така ли! Каква изненада, не бях забелязала. В отговор само свих рамене, все едно „аз съм над тия неща“ и продължих с денс цикъла, в който се бях вкарала. Но, за да бъда честна, поне пред себе си, знаех, че изглеждам добре в бялата си прилепнала блуза и тесните джинси и сякаш напук продължавах да се кълча, все едно не разбирах какво правя. Сякаш на рамото ми имаше едно амурче и едно коварно дяволче, които наддаваха, кой ще ме спечели. Към четвъртата маргарита философските, морални и екзистенциални мисли в главата ми се разбиваха като големи вълни в желанието да се обърна назад и да го погледна. Обаче, наистина много исках. Ах, какво облекчение бих изпитала, ако просто си беше тръгнал!
Добре, ще се обърна и ще го погледна. Какво пък, човек трябва да се изправи срещу предизвикателствата и страховете си. Обърнах се рязко. Огледах бара, не бързах. Убедих се, че действителността си е наред. Хората изглеждаха безгрижни и увлечени в танца и флирта. Всеки говореше неща, в които вярва или пък не, важно е да му се вържат отсреща. Пък и на кой му пукаше в момента. Все пак не бяхме в кабинета на психоаналитик. Барманът говореше с едно симпатично момиче, подпрял се на лакти, а меките червеникави светлини над бара ги правеха да изглеждат като сцена от някой филм. Тя се смееше, отмятайки дългата си кестенява коса назад, ясен знак, че хормоните и са се разбушували. Тази картина донякъде ме успокои, не виждах нищо нередно. Не бях направила нищо, нищо не се бе случило. Това беше като да напиша книга, която съдържа страшна изповед в себе си, но никога да не я публикувам. Само аз щях да знам и ако исках, щях да запазя тайната й. Отместих бавно поглед към мъжа отсреща. Когато го спрях на него, сърцето ми заби учестено. Той също ме гледаше. Само, че погледът му не беше на плейбой, а на човек, който много добре ме е преценил. Гледаше ме, сякаш вече знае какво си мисля. Очите му проблясваха игриво под светлините на шарещия прожектор, а добре оформените му вежди хвърляха лека сянка и го правеха някак загадъчен. Това бяха уверени очи, които добре преценяват хората, даже бих казала с нотка арогантност. Косата му, падаше свободно на неправилна черта около лицето и това му придаваше малко бандитски вид, заедно с наболата брада. Чертите му бяха правилни. Не беше сладникаво красив, но имаше някакъв специфичен чар, нещо, което в любовните романи маркира, че това е той. Боже, какво лирическо отклонение, но си беше така! Лицето му бе слабо, но с много изразени черти.Тялото -стройно, нито прекалено слаб, нито трикрилен гардероб. Носеше обикновена черна тениска. Пълна лудост е, но мисля, че съм го виждала така и преди, а сега се беше материализирал пред мен. Стоях като истукана. Хей, такива неща не се случват на хората в реалния живот! Разумът ми определено се чуваше доста по-слабо от сърцето в ушите ми. Очаквах, че той ще стане, или поне ще направи нещо. Знам ли, някаква инициатива, за да свърши този мъчителен миг. Само, че той си стоеше, гледаше ме и си пиеше уискито. Без лед. Пък и за какво ли му беше лед, след като един леден блок стоеше точно пред него. Представих си „Титаник“, сблъсъка с айсберга.
С периферното зрение виждах как Алекс и Ема се забавляват на поредното парче, което вече не чувах. Всички песни се сливаха в главата ми, заедно с гласовете, смеха, ароматите на парфюм, пот и усещането за полудели хормони, всичко това се просмука в мен като водовъртеж в канала. Той наведе глава към чашата, извади телефона си бавно, насочи го към мен и без да проумявам, какво прави, ме снима. Беше много странно. Не, че не обичам снимките, напротив, достатъчно място в живота ми заема егото ми, за да го отричам. Но ми се стори, че засне душата ми. Да беше глупаво, но аз стоях там и го гледах как взима частица от мен и не можех да повярвам, че това съм аз и просто стоя като стълб. Бунтарска мисъл прекъсна зациклилата ми тирада и ме върна от Мелмак на Земята. Той стана от стола си, сякаш беше приключил концерт и се кани да се поклони на публиката и тръгна към мен, проправяйки си път в тълпата. Мисълта, че се беше отдалечил от мястото си ме паникьоса. Не съм от жените без опит, но сега се чувствах като абсолютен новобранец. Имала съм тръпки, дори мисля, че съм обичала, но те са били някак „планирани“- срещи, разговори, проучване, докато се стигне до това, дали е надежден или не. Усетих устните си сухи. Гърлото ми леко дращеше. Ужас! Късен пубертет ли карах? Вярно майка ми казваше винаги, че съм страшно разумно дете и може би сега наваксвам за тогава. Той беше точно зад Ема, която се вихреше с Алекс. Леко я отмести и тя се извърна, щом го погледна и го позна очите и трескаво се насочиха към мен, сякаш бях сляпа, че той идва. Леко се подразних, че така се издаде, но не можех да контролирам чуждите реакции, а очевидно и своите. Преминах в защитен механизъм недостъпна и нахакана. Той застана без да бърза пред мен, гледайки ме в очите с лека усмивка. Аз бях около метър и осемдесет с високите си токчета, но той пак беше по-висок от мен и не се чувствах като великан, което ме успокои донякъде. Подаде ми ръка и усетих суха, силна и топла длан, стискаща здраво и уверено, долових свежия му парфюм и видях, че косата му е по-светла, отколкото ми се виждаше на светлината оттатък бара. Когато се наведе към мен, леко потръпнах, сякаш ток премина през тялото ми. Ръцете ми бяха студени.
– Не искам да звуча клиширано, но ще ти кажа, че наистина си най-красивата жена тази вечер. Приятно ми е Сергей.
Осъзнах се навреме и на свой ред се наведох към него, както съм правила много пъти при запознанство на шумно място, но никога с тази проклета топка в стомаха.
– Магдалена. Снимането начин за запознанство с момичета в баровете ли е?
– Ха-ха! Не, но тази вечер никога няма да се повтори и ми се прииска да уловя мига. – усмихна се топло той.
Естественият начин, по който го каза, свали гарда ми. Сергей махна на бармана да му премести питието и се настани до мен. Аз се вкопчих в маргаритата и отпих голяма глътка, която само усили чувството за пустиня в гърлото ми. Сега можех да го огледам по-добре. Както казах тениска, тъмни джинси, които добре очертаваха краката му. Помислих си: „красиви крака“, после се поправих, това се казва за жена, за мъж не е най-точната дума, по-скоро – стегнати. Сергей се обърна към мен с усмивка, зъбите му блестяха като на хищник, кучешките бяха леко заострени и това правеше усмивката му убийствена в буквалния смисъл. Усмихнах се като много младо момиче. В очите му имаше мекота, леко разширените зеници, придаваха на погледа му много загадъчен и игрив вид.
– Наздраве! За нас!
– За нас? Не е ли малко прибързано?- чудех се, дали хитрува, или се опитва да избегне клишетата и да ме подгони напряко през просото.
– Разбира се, че не. Нали сме аз и ти, значи за нас.
– Ок, съгласи ме в този контекст.
– Защо търсиш контекст, подтекст.- той се засмя и остави чашата си, след като отпи и последната глътка.
– Знам ли, една прочетена книга не е толкова интересна.- това ми прозвуча кухо, но вече го бях казала, или по-точно каза го маргаритата.
– Аз играя с открити карти и понякога чета книгите по два пъти. Красивите жени трябва да бъдат гледани, иначе какъв е смисълът от красотата, само по себе си, ако не се оценя.
– Виж…
– Да, да… Слушала си комплименти, писнало ти е от прозаични и предвидими мъже. Но беше редно, преди да си тръгна, да ти го кажа.
– Да си тръгнеш? Ъ-ъ-ъ, сега ли?- гласът ми прозвуча по-отчаяно, отколкото очаквах, което ме подразни.
– Ами…всъщност да. Дойдох да пийна нещо и понеже вече го направих, ще си тръгвам. Междувременно имах честта да се запозная и с прекрасна дама, което направи вечерта ми по-хубава, за което ти благодаря.
Той определено блъфираше. Да си тръгне, едва не се разсмях. Как пък не! Бях сигурна, че се опитва да ме мотае с цел да се прави на типа „аз не съм такъв, какъвто мислиш“. Но все пак, нещо в мен подсказваше, че говори сериозно, но дали трябваше да рискувам. Пързалката се оказа хлъзгава, ледена и стръмна.
– Аз..ако ти…Ако не си много зает и няма да ставаш рано…- вече се мразех, че изреченията ми бяха толкова повлияни от питието. -Ще ми правиш ли компания за още едно питие?
Той се засмя пак и премести един кичур от косата ми назад, съвсем небрежно. Изненадах се, че никак не ми беше неприятно.
– Разбира се, щом настояваш и не преча. Още едно голямо. – посочи на бармана чашата си.
– Е-е-е…Значи не ме сваляш, или това е твоят начин? – очевидно флиртувах. Маргаритите се движеха в кръвта ми по-бързо от влак -стрела.
– Всъщност не те свалям. Аз съм женен. – той ме погледна съвсем сериозно и направи кратка пауза. На лицето ми очевидно е било изписано огромно разочарование и объркване, защото след миг добави с усмивка,- За работата си. Нямам много време за личен живот.
– Ясно. Работохолик. В днешно време мъжете са гейове, работохолици или безделници. – смехът ми беше нервен.
– Хубаво е, че съм в някоя категория все пак, вече може да се отпуснеш, че съм стереотипен.
– Ъ-ъ, и каква е работата ти, та така си се обрекъл на нея като монах?
– Музикант съм в рок група. Барабанист. Никак не твърдя, че съм монах, просто наистина би било трудно да имам сериозна връзка с начина ми на живот.
– Сериозно! Звучи много интересно. – вече се виждах отстрани като дете, на което са показали близалка. Но съмнението отново се прокрадна. Очевидно искаше просто да си намери някоя за една нощ. – Моята е доста по-нетворческа – адвокат.
– Е, трябва да има и хора като теб, за да ни спасяват задниците. Не се подценявай. – продължи да се усмихва той.
– Разкажи ми за групата. Как се казва?- гласът му въздействаше наистина успокояващо и приятно.
– „Ликуид“. Събрахме се преди пет години. Свирим кавъри и свои рок парчета най-вече в Германия и скандинавските страни. Рядко се прибирам в България. Знаеш как е тук, за съжаление. Първоначално работех с българска група, но после нещата се прецакаха и заминах за Берлин. Там се запознах с момчетата в един бар, празнуваха рождения ден на вокала ни. Знаеш ли, бих написал песен за теб.
– Eх, върви ти на теб в запознанствата по баровете. Да, обезателно. Може да се казва „Непозната за една нощ“. – двамата се бяхме облегнали на бара, а аз почти бях полегнала на лакътя си.
– Сериозно. Даже ти трябва да играеш себе си в клипа. Но не като адвокат.
– Ха-ха! Ще загубя рано аудиторията. – изведнъж изпитах истински ужас. Това изневерява ли беше? Всъщност имах ли връзка изобщо? Излизах с Влади почти месец, но нещата бяха някак прекалено „стерилни“ и не се чувствах обвързана. Защо сега се сещам за него, не мина ли цяла вечност, преди алармата в главата ми да се активира! Но той избледня, стопи се в чиновническото си амплоа и изчезна сред масата. Това, което уж виждах в него, просто се изпари. Всъщност в този миг ми се прииска аз самата да бях различна, не така уравновесена, подредена и педантична. Шумна целувка се залепи върху бузата ми. Ема, подскачайки около мен, сграбчи чашата си, до нея Алекс се хилеше като кретен и моят самоанализ бе прекъснат брутално.
– Наздраве!!! Хайде, да се забавляваме. Нощта е млада. – извика еуфорично Ема и натика под носа ми чашата си, като разля малко ром върху джинсите ми. – Вие двамата сте страшно-о-о скучни. – провлачи тя.
– Наздраве! Ами опитваме се да се напием, но тя носи много на алкохол и мисля, че ще фалирам, преди да успея да я напия.- подхвана весело в този тон Сергей, сякаш беше част от компанията от самото начало.- Между другото, аз съм Сергей.
– Ема. Приятно ми е. Сори, но ще Ви оставя, тази песен ми е любима! Успех с напиването!– тактична, както винаги. Алекс, отдавна беше видял заигравката и не се намесваше. Гледах Ема, свежа и лъчезарна, говореше нещо в ухото на Алекс и се смееше. Късата й червена коса, контрастираше със зелената и блуза. Алекс ходеше облечен почти винаги като студент първи курс. За сметка на кежуал облеклото, духът му беше млад, а хуморът – неизчерпаем. В трудни моменти, бе един от малкото хора, на които можех да разчитам. След още две маргарити осъзнах, че много, много си падам по Сергей. Ема и Алекс се включиха в купона. Пеехме и викахме, за да се чуваме, смеехме се като за последно и пиехме. Когато пуснаха “This world” на Selah Sue разбрах, че навярно ни гонят. Огледах се. Бяхме ние и още две двойки, видимо почерпени. Погледнах часовника си. Беше три и петнадесет. Господи, не исках да свършва нощта, нямаше да понеса утрото! Сергей беше просто очарователен и забавен, ако преди три маргарити имах съмнения, сега те бяха напълно изчезнали в алкохолните изпарения.
– Искаш ли да се махаме оттук? -той се наведе към мен и ме хвана за ръката, докато другите вече обличаха якетата си. Запротестирах, докато се опитваше да ми сложи якето.
– О, не-е-е, аз никъде не отивам. Къде ми е маргаритата!
Тръгнахме. Притиснах се до него, усещах, че беше стабилен и това ме успокояваше, защото аз не бях. Пих прекалено много. Това беше много нетипично за реномето, което си бях изградила, особено с непознати. Ема и Алекс се хилеха. Бяхме толкова близки приятели още от университетските години, че можеха да ме видят всякак. Но Сергей? Гласът на разума се надигна, опитах се да се държа на положение, но тялото ми вече не изпълняваше всички мои команди. Само, ако не бяхме пили преди това онова шардоне…
– Добре ли си? – смееше се той, а на мен ми ставаше лошо, че нещата излязоха от контрол. Все пак беше останало нещо минимално от разсъдъка ми.
– М-м-м не-е-е, отрязах се тотално!- трудно успявах да произнеса думите. Езикът ми беше сякаш удебелен и те излизаха с мъка. Всичко се случи изведнъж. И в следващия момент избухнах в неудържим смях, никога преди не ми се беше случвало. Не можех да спра. Стоях и се взирах в табелата на улицата, но не можех да прочета къде сме, което ме караше да се смея като обезумяла. Чух гласа на Ема отдалече. Сергей ме подхвана и останалото, което помня, е че бях в едно такси и пътувахме. Стори ми се дълго. Изкачихме стълбите до апартамента ми, а аз само му обяснявах, как няма да спя с него, защото аз не съм такава жена. Той се смееше и ме придържаше. После помня, че на вратата се целувахме много дълго и като за последно. Поканих го.Той влезе. Аз настоях да пием по нещо. И после се събудих сама. Това, което ще кажа за сутринта е, че беше жестока към всеки мой мускул и главата ми. Сякаш бях глътнала жаби от някое блато, които вършееха в стомаха ми. В огледалото ме посрещна много зле изглеждаща жена, с размазан грим и разрошена коса. Не помнех какво е станало после! Бедствие! Взех си дълъг горещ дух и се приведох в приличен вид, въпреки че никоя част от тялото ми не беше съгласна с това начинание. Направих си фреш от грейпфрут и портокал и силно кафе, когато телефонът ми звънна. Беше Ема.
– Ало. – гласът ми простърга в слушалката.
– Ало, Маги, жива ли си? Доста зле беше снощи.
– Не думай! Все едно тир ме е влачил.
– Ха-ха, какво се случи снощи?
– Ох, не знам. Имам някакви спомени, че спорехме за това, че няма да си легна с него. После се натискахме и накрая се събудих по бельо в леглото си сама!
– Боже мой, най- педантичната жена на света не помни дали е правила секс или не! Ха-ха, това е добро! Спокойно, той взе адреса и телефона ти, понеже ти настоя да те изпрати и аз не се намесих.
– Какво? Настоявала съм, господи, явно не помня всичко. Не знам него го няма, нямам и телефона му. Ще ти звънна по-късно, когато си изясня какво съм правила. – когато затворих телефона през главата ми минаха всички моменти от снощи и ми се искаше той да е изтрил много то тях, или поне тези, които помнех. Телефонът пак звънна. Непознат номер.
– Ало? – отговорих неуверено.
– Здравей, Сергей е. Как си?
– Ами добре. Виж, трябва да поговорим за снощи. Аз..дали…ти…
Отсреща се разнесе искрен смях.
– Какво за снощи, съблякох ти дрехите и ти пожелах лека нощ. Заспа. Бъди щастлива, не си пристъпила обета си. Ха-ха!
Изчервих се и ми стана неудобно, защото наистина не ми се беше случвало преди, да питам някой за спомените си. Особено за този вид.
– Извинявай, трябваше да спра, но прекалих.
– Всичко е наред. След половин час ще бъда при теб. Оправяй се. – Приведох се във вид с повече грим и двойно кафе. В такива дни съм ужасно благодарна за слънчевите очила. Наистина, създателят им е велик! Когато го видях ми се прииска да съм по-хубава, но това беше максимума за този момент. Думата, с която ще го опиша как изглеждаше е страхотно. Носеше бяла тениска, кожено яке и светли джинси. Косата му падаше светло кестенява и свободна малко над раменете. Брадата му имаше едва забележими червеникави оттенъци на слънце. Очите му се смееха със смесица между син и изумруден блясък. Усмивката му беше искрена. Държа да отбележа, че не съм приписала това описание от роман на Даниел Стийл. Закъсах го! Бях влюбена! Виждах отвъд него, сякаш познавах жестовете и мимиките му, сякаш сме били заедно от много дълго време. Той се приближи и ме целуна небрежно по бузата.
-Хей, радвам се, че оцеля! По-добре ли си?
– Ще живея.
– Да се разходим някъде?
– Става.
Тръгнахме към колата му. Беше ми странно, сякаш бях свикнала с малките жестове, които прави за мен.
– Къде отиваме? – попитах тихо, докато ми отваряше вратата.
– Искам да ти покажа едно място, откъдето се вижда цяла София.
– Съгласна. – имаше напрежение между нас, или поне имаше за мен, както и жаби в стомаха ми. Качихме се до нагоре. Когато пристигнахме, слязохме от колата. Беше хубаво, спокойно и над всичко. Гледах София пред мен и си мислех, как през последните часове се чувствам някак променена. Той дойде зад мен и ме прегърна. Беше ми различно и вълнуващо, исках така да останем дълго. Усетих дъха му в косите си и се обърнах.
– Красиво е. – прошепнах в лицето му.
– Ти си красива. – той се наведе и ме целуна бавно по шията.
– Особено сега. – изсмях се нервно.
– Наистина. Не знам дали ще ме помислиш за идиот, но откакто те видях снощи, не спирам да мисля за теб. Знам, че е откачено, но това чувствам. Много ми харесваш, Маги. Не ми се е случвало от много дълго време и държа да ти го кажа.
– Всичко е много объркано. Аз..не мога така…Не съм такава…Ти не ме познаваш!
– Знам, но не мога да го обясня. Просто го приеми, че се е случило. Нима не е хубаво?
– Повече от хубаво е, но не сме деца. Ти имаш свой свят. Много различен от моя. Аз съм тук, а ти в Германия…Чувствам се глупаво. Беше просто… – обърнах се настрани в очите ми имаше сълзи.Бях като оголен нерв пред него. Той ме целуна и ме притисна към себе си. Усетих колко силна беше тази прегръдка. Много дълго време се залъгвах, че не искам да обичам никого, не искам да имам чувства, за да бъда силна и независима, за да не страдам. И сега, когато наистина страшно си падам по този мъж, той ще се прибере и всичко ще приключи. Все едно не ни е имало.
– Вече ти казах, че нещата при мен са сложни. Не бих могъл да те ангажирам и да очаквам нещо от теб, но не бих могъл и да премълча какво чувствам.
– Разбира се, няма проблем. Нищо не е станало.– усмихнах се насила и преглътнах сълзите си, но това не бяха думите, които исках да чуя, въпреки че надянах маската на силна жена. Отдалечих се от него, за да мога да възвърна хладнокръвието си. Той ме последна и ме хвана за ръката.
– Стана и то много повече, отколкото съм очаквал. И това не е някакъв фалшив сантимент. – погледнах го въпросително. – Маги, искам да ме изслушаш много добре. Никога не съм го казвал и не съм си представял, че ще водя подобен разговор. Но искам да си дадем един час, в който да решиш, дали искаш да бъдем заедно. Този един час прави точно двадесет и четири часа от нашето запознанство. Утре заминавам. Има начини, просто трябва добре да помислиш и искам да го знам след час. Да знам, че звучи откачено, но смятам, че това е много сериозен момент в живота ни. Никога ли не си искала нещо да промени курса на съдбата ти в подобна насока? Според теб случайно ли е това?
– Не знам. Това е нещо, с което не съм се сблъсквала и в момента ми е наистина трудно да ти отговоря еднозначно. Объркана съм ужасно. – въздъхнах, а той кимна с разбиране и продължи:
– Да, затова те моля, да помислиш и да ми кажеш какво си решила. Това решение трябва да вземем сега, или никога. Рискувай. За мен самият това е нещо немислимо. Но се случва и навярно така трябва да бъде.
– Много пъти съм го отричала и накрая затънах сама в собственото си отрицание. Добре. Ще помисля и ще ти отговоря до час. Да вървим.
Докато слизахме надолу, в главата ми се блъскаха и крещяха мисли. Какво правя? Луда ли бях? Да стигна дотук, че да ми поставят условия да взема решение за час! Това беше несериозно. Беше ме яд на цялата ситуация. И най-вече на себе си. Каква глупачка! Какво се прави в такива моменти? Какво, по дяволите, си въобразявах! Колата спря пред нас и се разделихме. Нямам думи как се докарах дотук. Аз, която винаги знаех, как да изляза суха от реката! Не, най-добре да се сложи край на този фарс! Ние бяхме два свята, които за малко се пресякоха, красиви, но далечни. Нямаше да получим нищо повече, освен да се унищожим, ако продължим напред. Не може да се взимат такива решения за час. Това е неговият свят бърз, хазартен и несигурен. Аз не можех да вирея в него. Взех телефона си. Ръката ми трепереше. Написах съобщение „Нещата няма да се получат. Отговорът ми е не. Нека се разделим като приятели.“ Чувствах се като пълна мижитурка и глупачка, дори не можех да му го кажа в очите! “Като приятели”, какво клише! Исках да бъда всичко друго, но не и негова приятелка. Когато натиснах изпрати, нещо в мен се преобърна, но знаех, че е правилно, за да съхраня себе си, такава, каквато се изградих много дълги години. Такава, каквато се познавах.
Той не ме потърси. Замина. Животът ми потече по обичайния сигурен и убийствено рутинен начин. Излизах често, но мислех за него постоянно. Кога ли ще спре тази тъпа досадна болка! Сега преживях текста от песента на Васил Найденов “Всичко отминава под това небе, болката отляво – не!”. За съжаление не помагаха нито дните, нито нощите. Молех се да съм взела правилното решение. Търсех знак, че е така. След месец в пощенската си кутия получих картичка от Берлин с надпис „Написах песен за теб. До скоро!“. Сърцето ми се преобърна.
ДРУГИ
