Златната роза

         Тя не знаеше, че я гледам. Прилепих се до прозореца като сянка. Сянка без самоличност, без да иска да бъде забелязана, имах само очи – жадни очи, поглъщащи всичко в нощта. Проследих я от супермаркета. Изглеждаше свежа като измит плод, по който са прилепнали  капчици вода. Нощта беше гореща и прозорецът на къщата ù бе отворен. Безпрепятсвено се скрих в градината и оттам пролазих до стената, за да мога да я наблюдавам от близо. Тишината се нарушаваше  само от щурците, разгласяващи неуморната си песен. Чувствах се възбуден и развълнуван от идеята, че съм там, притаен в тъмния ъгъл, откъдето мога да наблюдавам действията ù.

Жената свали бавно роклята си. Имаше добре поддържано тяло. Но не това ме привличаше. Всяко нейно движение бе като хипнотичен такт от представление и аз не можех да откъсна поглед от нея. Кожата ù – прекалено бяла, контрастираше с черното бельо. Тя застана за миг в средата на стаята, обърна се рязко към прозореца, сякаш усети присъствието ми. Аз се прилепих към стената, сърцето ми заби бързо като на престъпник, хванат на местопрестъплението. Тя изгаси лампата и отиде в банята, до която нямах достъп. Щом излезе, аз се преместих, за да я наблюдавам от другия прозорец, но тя спусна щорите и моето сладострастно удоволствие бе прекъснато. Стоях още около тридесет минути и щом видях, че няма смисъл, разочарован тръгнах към мизерната си квартира.

Легнах на продънения матрак и се загледах към тавана, където фаровете на минаващите коли оставяха своите мигновени отражения. Много пъти бях наблюдавал жени скришом, но тази непозната ме караше да изпитвам особено чувство на задоволство. Движенията ù бяха толкова добре премерени и координирани, че нито едно не бе напразно. Заспах с мисълта за нея. Изпитах неудържимо желание да я видя отново, нещо, което не бе присъщо за предишните ми тайни нощни посещения. През отворения прозорец нахлу прохладен въздух и аз си помислих, че може би в него има частица от нейния аромат…Моята Златна роза…

Денят ми мина бавно и мъчително. Времето се влечеше като агонизираща змия. Нощта бе времето, когато намирах покой от дневния шум, стреса и хаотичните нервни хора, които можеха да те прегазят, без дори да забележат. Спокойствието на нощта бе опияняващо. Бях изключително предпазлив да не ме забележат. Изкъпах се. Облякох една по- прилична блуза и сложих малко от евтиния си одеколон. Приготвих се, сякаш отивах на среща. Щом стигнах до къщата ù, се сепнах за миг. Имаше паркиран лъскав черен мерцедес, който не бях видял преди. Превърнах се в сянка и се приплъзнах тихо между стената и големия розов храст. Прозорецът на всекидневната бе леко открехнат и отвътре долитаха нежните звуци на някакъв блус, които заедно с аромата от розите, предизвикаха неприятни тръпки в стомаха ми. Спомних си преди години как отидох да взема Мери – една омайна вечер – и я видях с Бени Рейн, който я целуваше, залепил тялото ù до стената с пълзящи рози. Изпитах отвращение към него, към нея и към малкия букет бели рози, от които дланта ми се бе изпотила. Хвърлих го и побягнах. Дали не трябваше да направя същото сега?

Може би заради неприятния спомен, оставил отпечатък у мен, или понеже мисълта за жената не ми даваше покой от два дни, аз направих още една крачка и се настаних на предишното си място, за да наблюдавам. Видях го отблизо. Беше красавец – висок мулат, с добре подчертани мускули и черна зализана коса, която лъщеше на свенливата светлина в стаята, лицето му бе с ясни черти, устните изразителни, но не прекалено големи. Изпитах истинска завист, която ме сграбчи за гърлото и ми затъкна в очите собствената ми нищожност. Обходих отчаяно с очи стаята. Всичко беше безупречно подредено. Но Златната роза я нямаше. Мъжът си наля чаша бяло вино и отпи блажено, като явно се чувстваше у дома си. Намразих го мигновено, както робът мрази силата на господаря си. Знаех, че няма да изпитам наслада тази нощ, а само огорчение, ако продължа да ги гледам, но стоях като закован. Тогава влезе тя. От меката светлина косата ù изглеждаше  позлатена, меднорусите ù къдрици се спускаха, образували ореол. Носеше черно сатенено кимоно. Мъжът ù направи комплимент. Опитах се да го игнорирам, но щом ръцете му се плъзнаха по тялото ù, усетих, че се задушавам от ревност и ненавист. Бях я открил и този нахакан мъжкар я отнемаше. Изпитах чувство на безсилие и гняв. Не можех да стоя там повече. Да гледам как я омърсява.

Не се прибрах. Кръстосвах улиците, без да виждам нищо и никой. Бях като пиян. Главата ми тежеше от мисли. Всичко се въртеше в ума ми като въртележка. Мери, която ме предаде, сега и непознатата… Нима не заслужаваха наказание? А може би бях пратеник, който да раздаде възмездие. Прибрах се, легнах си с дрехите. Мислите ми се въртяха като мухи и не можех да ги прогоня. Нощта се оказа капан…

Следващите няколко дни не ходих на работа. Бях куриер в един вестник, но това сега не ме интересуваше. Лежах и ставах само за да отида до тоалетната. Мислите бяха толкова много, че ме изтощаваха, преди да ги изгоня от ума си. Обърках се. Дали беше ден, или нощ?…

Колко време мина, не мога да кажа. Погледнах се в олющеното огледало и оттам ме посрещна измършавял до кости мъж, брадясал и нещастен. Това не бях аз…

Но днес се случи нещо! Отново я проследих до магазина. Тя влезе, не се бави много и си казах, че ще направя намисленото само ако бог ми даде знак. Погледнеше ли ме прекрасното създание на излизане, и задържеше ли погледа си върху мен, значи трябваше да действам. Ето я! Вдигна очи към мен, аз стоях на няколко метра от нея, задържа за миг погледа си, и после бързо влезе в колата. Но това бе достатъчно…

Вечерта се приготвих за нея. Избръснах се. Намерих една не толкова мръсна блуза и сложих евтиния си одеколон. Набрах по пътя няколко червени рози и тръгнах към къщата ù. Бях твърдо решен да ù разкрия чувствата си. Нали получих знака?! Щом наближих, се уверих, че черният мерцедес го няма. Обиколих къщата и застанах на  шпионския си пункт. Тя беше там. Четеше книга. Гледах я хипнотизиран и не можех да откъсна очи. Само аз я познавах истински. Знаех наизуст всяко нейно движение.            Притаен стоях  доста дълго време в моя ъгъл. От унеса ми ме извади позвъняването на вратата. Златната роза скочи, за да се хвърли в прегръдките на черния звяр. Кожата му бе в пълен контраст с нейната. Той я сграбчи, изви кръста ù, който описа дъга, и впи стръвно устата си в шията ù като вампир. Усетих болка в ръката си. Розите се разпиляха по земята.

Тръгнах сломен. Мразех го повече от всеки друг  на този свят. Знаех, че ще получа възмездие, но кога?! По средата на пътя спрях. Усетих прилив на решителност в себе си.Върнах се и стоях, докато не затихна и последният шум. Къщата бе тъмна. Отидох до прозореца и видях, че е затворен. Но на втория етаж вратата на балкона бе отворена и бялата завеса се издуваше от лекия вятър. След известно време успях да отворя задната врата, като счупих едно от стъклата. Ослушах се. Сърцето ми биеше силно. След като се уверих, че в къщата е все така тихо, влязох. Трябваше да убия звяра в барлогата му. Взех един от кухненските ножове. Тръгнах по извитите стълби. Стъпалата ми потъваха в мекия килим. Нощта бе черна – още един знак, че това е нощта, в която ще освободя моята Златна роза от черния звяр. Стигнах до спалнята и за миг спрях, преди да вляза. Трябваше да внимавам, звярът бе хитър. Приближих и ги погледнах. Вдигнах ножа и усетих, че ръката ми се разтрепера. Разколебах се. Какво правех?! Златната роза се размърда. Аз бързо излязох на пръсти. Оставих ножа на мястото му и с все сили се затичах към вкъщи. Бягах и лекият вятър брулеше лицето ми. Не можах! Беше в ръцете ми. Но сега аз бях силният. Щях хиляди пъти да си представям, че го държа – звярът бе в ръцете ми и щеше да живее само по моя воля.

Ден след ден тази мисъл глождеше съзнанието ми. Вече не ходех да видя моята Златна роза, страхът от провала се загнезди у мен. Една нощ, тъкмо се унасях, когато нещо привлече вниманието ми. Изведнъж пред мен засия прекрасно безплътно същество. Гледах захласнат и се опитвах да се убедя, че е истина. Не бих могъл да си измисля подобно нежно създание. Пропълзях от леглото и протегнах ръка, за да докосна видението, излъчващо златисто ефирно сияние. Какво бе то – призрак или ангел? Не ми проговори, но аз усетих дълбоко спокойствие, което ме заля като вълна. Тогава разбрах, че съм постъпил правилно в онази съдбовна нощ. Разкаях се дълбоко, душата ми се разтърси из основи. Молих се дълго. Вече не чувствах злобата, която ме изтощаваше. Едва след като очистих съзнанието си от болестното състояние, което ми вливаше отрова, вдигнах лице от леглото, пред което бях коленичил. По страните ми се търкулиха бавно две сълзи, които паднаха върху сключените ми пръсти.