Пробуденият

623г. пр. Хр.,

денят на Майското пълнолуние,

гр. Капилавастху

Той се родил в приказен дворец. Кръстили го Сидхарта, което означава “изпълнено желание”. Знатни брамини предрекли величието на принца….

Градините в двореца на крал Судходана. Церемонията по кръщаването- петият ден от рождението на принца.

Брамините огледали детето и открили белези, предвещаващи величие. Отшелникът Асита се доближил до малкия, който го гледал с любопитни очички и застинал, сякаш го осенило провидение. Той бавно се обърнал към краля и кралицата и поднасяйки им почитта си, заговорил с важен тон:

– Кралю, синът ти Сидхарта има белези на човек, който ще стане или велик монах, или просветлен.

Кралят не бил доволен от отговора на монаха, защото това значело родът му да бъде прекъснат.

Учителят отново заговорил:

Слънцето измамно ще разбули той

на душите повярвали ще донесе покой…

С тези думи мъдрецът се оттеглил и оставил родителите на принца да размишляват върху тях.

Седмият ден от рождението на Сидхарта. Покоите на кралица Майя.

Крал Судходана тръпнел от ужасната мисъл, че може да загуби любимата си съпруга. И когато му съобщили, че кралица Майя е мъртва, той се зарекъл да не позволи на сина си да изпитва същата болка като него и наредил всички болни и стари хора да напуснат двореца. Заповядал най-добрите майстори да работят  по украсяването на палата му и да го направят най-прекрасното място, съществувало някога.

Така Сидхарта растял безгрижен и непознаващ страданието. Животът му бил изпълнен с красота и веселие. Всеки слуга, щом се разболеел, бил отпращан. Самият крал боядисвал косите си, а неговите лечители приготвяли всевъзможни лекове и мехлеми да поддържат лицето и тялото му по-млади. Всяка прищявка на принца била задоволявана и така един ден той се влюбил в красивата Ясодхара. На шестнадесет години се оженил за нея и не след дълго им се родил син. Впоследствие принцът имал и друга жена- прекрасната Гопа и много наложници, които били готови да направят всичко за негово удоволствие. Но нали у човека е заложено любопитството, веднъж, докато стоели в разкошните градини и наблюдавали преливащите цветове на залеза, Сидхарта попитал Ясодхара:

– Кажи ми, Ясодхара,  какво има зад стените на двореца? Красиво ли е като тук?

Ясодхара се уплашила от въпроса му, защото знаела, че всичко около тях било добре поддържана илюзия, създадена да направи щастлив принца. Тя се опитала да го заблуди отново.

– Разбира се, че всичко е прекрасно. Светът е място на веселие и радост. Но едва ли ще намериш нещо интересно зад тези стени, любов моя. По- добре ме последвай и ще те накарам да изпиташ истинска наслада. – с игрива усмивка хубавицата притъпила вниманието на своя любим, но знаела, че той няма да забрави за въпроса си.

Един ден иззад стените на двореца се чул проточеният плач на жена. Сидхарта се сепнал и спрял разходката си в градината близо до прекрасните фонтани от бял мрамор,  в които плували разноцветни, феерични рибки. Ясодхара също чула и се опитала да го разсее с една прекрасна легенда за двама влюбени, но принцът не я слушал. Той заявил, че иска да види живота отвън и колкото и да се опитвала да го разубеди, жена му знаела, че е напразно.

– Защо ти е да излизаш извън двореца? Нима тук нямаш всичко? Какво е това, което търсиш – кажи и ще го имаш?- с тези думи крал Судходана се мъчел също да разубеди сина си, но накрая видял, че не ще може и склонил да изпълни прищявката му.- Но имам едно условие- твоето посещение да се осъществи след два дни.

Сидхарта приел условията на краля без никакви съмнения. Така два дни били нужни на владетеля да подготви улиците, през които щял да мине синът му. Всички къщи в тази част на града били стегнати и боядисани в ярки тонове, хората били принудени да изглеждат чисти и весели и безброй цветя се сипели по улиците и украсявали вратите на къщите. Старите и болните били прокудени да стоят надалеч от тези улици и щели да се охраняват от войници. Когато всичко било готово, портите на палата се отворили и пищното шествие тръгнало из града. Сидхарта стоял върху прекрасен слон, а одеждите му били смайващи. Когато минавал, тълпата хвърляла ароматни цветя и отвсякъде се виждали щастливи жени, деца и мъже, които посрещали принца. Всичко изглеждало, както му било казано.Щастието и хармонията съпътствали живота на хората.

Но изведнъж Сидхарта видял едно куцо момче, което войниците влачели в някаква тясна уличка. Принцът слязъл от слона и тръгнал след тях, въпреки отчаяните молби на съветниците си да продължат нататък. Той заповядал на войниците да се върнат обратно и те, стъписани, неохотно изпълнили заповедта. Принцът казал на момчето да го води и да му покаже как живеят хората. От уличката, на която се намирали, се излизало на друга, която разкривала цялата мизерия и упадък на хорското нещастие – кални локви, прашен път, разкривени дървени бараки, от които се подавали чорлави, мръсни и голи хлапета. Едно дете на около три годинки се борело с улично псе за остатък от храна. Сидхарта онемял. След видяното той бил изумен от вида на стар човек, който едва се движел, кожата му приличала на изсъхнал плод.

– Какво му има на този човек?

Момчето отговорило, че старостта е част от живота и води до много страдания и болки.

– Какво са страданието и болката?

Момчето се изненадало, че принцът не знае това, но му обяснило търпеливо.

– Ще Ви покажа, принце, защото това не може да се опише.- и то го завело до една къща, в която болестите си били свили гнездо и изпивали силите на малко момче и неговия дядо. Сидхарта мълчал и следвал момчето.Мъка се четяла в очите му. По нататък до малък вир се била събрала групичка хора, които украсявали тялото на покойник с цветя и благоухания. След това най-възрастният подпалил кладата и пламъците погълнали тялото.

– Какво правят тези хора?- попитал озадачен принцът.

– Това е погребална церемония, близките на този човек кремират тялото му и се молят за неговата душа.

– Но той е колкото мен! Нали каза, че хората остаряват?

– Никой не знае какво го очаква. Животът е съпътстван с много мъка, която не можем да си обясним. Понякога смъртта идва много по-рано.

Тогава светът на Сидхарта се сгромолясал и той осъзнал, че съществуването му досега е било поддържана заблуда.Късно през нощта принцът отишъл в покоите на Ясодхара и целунал нея и сина им, които спели спокойно и не подозирали, че той ще напусне двореца, за да търси път, който да излекува  страданието на хората.

Двадесет и деветата година от рождението на Сидхарта.

Много скитал в търсене Сидхарта и решил, че може да получи просветление, като стане отшелник. Но отказвайки се и от най-необходимото за човека, животът му се превърнал в крехка нишка, която можела лесно да бъде прекъсната. Сидхарта разбрал, гледайки отражението на изпитото си лице в река Ганг, че не по този начин ще бъде полезен на хората.

Вървейки си един ден умислен, той срещнал възрастен човек, който медитирал на брега на реката. Дълго време го наблюдавал и щом мъжът се изправил, Сидхарта го попитал:

– Ще ме научиш ли да съсредоточавам ума си като теб?

Но мъжът нищо не казал и тръгнал бавно към малката горичка наблизо. Сидхарта го последвал. Щом стигнали до един мравуняк, мъжът спрял своя нов ученик и му казал:

– Аз съм учителят Алара Калама. Ако искаш да постигнеш концентрация, остани до този мравуняк и наблюдавай до утре работата на мравките. Ще дойда по същото време. – след тези думи учителят си тръгнал.

Ученикът на аскета Алара се опитал да следи живота в мравуняка, но след известно време една пчела отвлякла вниманието му и той се опитал да я прогони. След това си мислел дали няма да се върне отново и така не можел да се концентрира повече. На другия ден, когато слънцето напичало силно и горещината станала нетърпима, дошъл учителят и попитал Сидхарта:

– Успя ли да постигнеш това, което ти заръчах?

Ученикът на Алара се оправдал:

– Тъкмо когато започвах, дойде една пчела и зажужа около мен.

Учителят погалил дългата си бяла  брада и казал:

– Постарай се да виждаш само това, което искаш и да мислиш само за него независимо от всичко, което ти пречи. Ти също наблюдава мравките, но те не спряха работа, защото са унесени в нея. Утре по същото време ще дойда пак. – и той оставил вързоп с храна на земята и тръгнал.

Сидхарта дълго мислил над думите на учителя си. Опитал се да съсредоточи ума си повече, но рояк комари го разсеял и той започнал да се отчайва. На следващия ден учителят отново дошъл и разговорът се повторил. Той отново оставил малък вързоп и видял, че Сидхарта не е докоснал предишния. На тръгване му казал:

– Когато тялото не се храни, не се храни и духът ти. Постигни баланса между двете!

Така Сидхарта разбрал, че крайностите няма да го доведат до нищо и започнал ден след ден да усвоява уроците на учителя за концентрация на ума и тялото. Но минало време и той осъзнал, че това, което е научил, е да постига върховен контрол над съзнанието си и друго няма да усвои. Затова той тръгнал да търси други пътища към постигане на просветлението. Отишъл при учителя Удака Рамапута и от него придобил максимална концентрация на сетивата си. Но след като видял, че и при него няма да достигне до нирвана, продължил сам да търси пътища към постигането ù.

Тридесет и петата година от рождението на Сидхарта.

След дълго лутане Сидхарта седнал под дървото Бодхи и приложил на практика всичко усвоено. В продължение на една седмица стоял, без да вижда и да чува света около него.Това и чакал коварният бог на смъртта – демонът Мара, за да го съблазни, приемайки формата на неговата красива съпруга Ясодхара и други прекрасни създания, но напразно. Сидхарта успял да премине отвъд невидимата стена деляща духа и тялото…

Тогава, достигнал дълбокото просветление, Сидхарта тръгнал по долината на Ганг да проповядва учението си и в началото враговете му били повече от привържениците.

Една вечер стоял със своя верен ученик Ананда, който му рекъл:

– Учителю, не очаквай всички хора да разберат възвишената ти мисия. Може би още не са готови да я приемат.

Сидхарта гледал някъде, но в невидимия за очите свят.

– Нима не е по-лесно, щом аз им казвам, че има четири благородни истини, които трябва да осъзнаят – има страдание, има причини за него, но има и състояние на ума без страдание и път за неговото прекратяване. Казвам им, че за да се избавят от него, трябва да следват Благородния Осморен път, но те сякаш не разбират и се шегуват с това.

– Учителю, трябва да знаеш, че дори сред учениците си имаш неприятели. Някои завиждат, други не вярват, защото хората говорят, че ти си Буда – пробуденият, спасителят на мъките им. Но в Индия има много школи и учения, които имат голям брой привърженици и са против твоето учение.

– Но те не знаят истината, само заблуждават хората.- в гласа на Буда се прокраднало отчаяние.- Мислех, че ще е лесно да споделя това, до което достигнах след толкова време, но се оказа много по-трудно.

Ананда сложил ръка на рамото на учителя :

– Школата Локаята е една от най-силните и тя, както и други, те смятат за опасен враг, защото противоречиш на техните учения.

– Един ден всички ще разберат заблудата си, но още не е дошъл моментът. Трябва им време.

Краят на едно начало.

Буда увличал хората и все повече били тези, които  искали да се докоснат до учението му, защото виждали в него възможност да се спасят от страданието, виждали път, който им разкривал вечните истини. Проповеди на учителя множали неговите привърженици и Буда станал символ на ново начало.

Разказват, че предсказанието на брамините се сбъднало и донесло на човечеството един велик водач, който не се отказал да проповядва истините, в които бил просветен.

Верният му ученик Ананда разказал, че преди за затвори очите си за този свят, последните думи на осемдесет годишния Буда били: “Нищо не е вечно.”