Страданието

       Лодката, която ме понася към черните спокойни води, плува така бавно, а над мен плачещи върби оплакват съдбата си и се превръщат в силуети…
Не мога  да контролирам курса на лодката си! Чувството на безсилие поражда гняв, ненавист и страдание. В тъмнината всичко изглежда еднакво, но щом очите ми привикнаха, виждам по- ясно, а наоколо се носят като призраци гласовете, зад които се крият трагедии – бездушен плач, пораждащ страх. Знам, че от другата страна на реката е царството на Светлината, но как да достигна до там?..
Затворена съм като мида в черупката си и виждам само това, което желая, за останалото стискам силно клепачи  и броя до три като в приказките, с надеждата щом го отмина, то да не съществува. Върбите така ме успокояват, щом докосват леко лицето ми… Душата ми отлита и скита в този сумрачен пейзаж. Как да излекувам страданието, което се е загнездило като коварна болест и смуче жизнените ми сили? Трябва да взема греблото и да навигирам лодката си, но ръцете ми са така отмалели…

Някой ме разтърси леко и чух името си. Отворих очи. Беше Луис. Лицето му се очертаваше от меката светлина, която хвърляше нощната лампа.

– Сънуваше кошмар. Добре ли си?

Погледнах го учудена, защото сънят беше толкова истински, че по- скоро бих помислила, че сънувам Луис.

– Сънувах езерото с върбите. Бях в лодката…

Веждите му се сключиха загрижено, но той се овладя бързо.

– Говорих с един много добър лекар – д-р Хейс. Когато решиш, може да ти запише час. Преди е бил психиатър, но сега се занимава само с психоанализа и хипнотерапия.

-Не знам…

Той  хвана ръката ми.

– Направи го, моля те. Този сън се повтаря толкова често…

Виждах, че е притеснен, и обещах да го успокоя, като се консултирам с психоаналитика.

Една седмица по-късно стоях пред кабинета на д-р Хейс. Настоях да отида сама. В чакалнята беше тихо, само стенният часовник изнервяше обстановката, а момичето от рецепцията тъкмо отиде да обядва. Д-р Хейс излезе от кабинета си. Аз станах и се здрависахме. Ръкостискането му беше стабилно – нито слабо, нито прекалено силно. Той ме покани в кабинета си и аз се настаних на коженото кресло. Две минути мълчахме и имах чувството, че едва ли бих могла да говоря за себе си пред този непознат човек.

– Г-жо Суинг, вие сте тук по собствено желание или по настояване на съпруга си?

Реших да съм директна.

– Съпругът ми ме насочи към вас, въпреки че аз нямах желание да се консултирам.

– Разбирам ви. Но нека скъсим дистанцията като минем  на ти, ако нямате нищо против?

-Не, нямам. Наричайте ме Мария, аз предпочитам да говоря на Вие.

– Както желаеш. Разкажи ми нещо за себе си.

– Казвам се Мария Суинг, на тридесет и шест съм, омъжена от седем години. Като дете живях в спокойна семейна обстановка с любящи родители и чудесно семейство. Имам по-голяма сестра, която живее в Кения, но се чуваме много често. Работя като адвокат в международна компания. Обичам да чета, ходя на плуване два пъти седмично и посещавам курсове по градинарство.- Не знаех какво друго да кажа за себе си.

Д-р Хейс видя това и се намеси:

– От това, което сподели, виждам, че намираш живота си напълно в реда на собствените си изисквания. Но също така мисля, че се опита да ми представиш една много идилична картина, изградена през годините, за всичко, което те заобикаля. Направи ми впечатление, че не каза нито едно отрицателно нещо, което да те безпокои. Нека сега наблегнем на емоциите. Знам, че е трудно да се довериш на един непознат, но аз наистина съм заинтересован да ти помогна. Като човек не ми е чуждо нищо присъщо за другите хора и имам своите симпатии. Наистина искам да ти помогна, но това може да стане само ако сме от един отбор.

– Ще опитам. Тук съм, понеже сънувам един сън от доста време и той е винаги един и същ. -той погали късата си прошарена брада и се замисли, после с жест ме подкани да продължа.- Сънувам, че съм в една лодка, която нямам сили да направлявам. Намирам се в мрачно езеро. Легнала съм в лодката. Покрай водата растат големи плачещи върби. Когато минавам близо до тях, те ме докосват по лицето и ме успокояват, но изведнъж щом седна в лодката, виждам, че съм се отдалечила от брега и не знам как да стигна до него. Обзема ме някаква задушаваща паника, която не мога да си обясня, понеже имам весла, но нямам сили да греба към брега. Общо взето, това се повтаря доста често.

Докторът се загледа пред себе си. Очите му излъчваха задълбоченост. Той беше малко над петдесетгодишен, но видът му беше като на човек, който винаги се е грижел много добре за себе си. Тялото му бе стегнато, а лицето му притежаваше онази волевост, която бе присъща за силно амбициозните хора.

– Всички сме хора и грешим. Аз не съм изключение. Работата ми е специфична. При мен формули няма. Психоанализата е своеобразна археология, Мария, и наистина трябва да бъдем внимателни, за да не повредим съкровищата, които откриваме. Ще те подложа на хипноза, а от теб искам да се отпуснеш и да ми се довериш.

– Разбирам. Но наистина ми е трудно.

– Затвори очи. Облегни се и почувствай отпускането на тялото си. Изчисти ума си от всякакви мисли. – гласът му бе дълбок и спокоен. -Вдишай дълбоко…, издишай…Усещаш умората, натрупана в теб. Отпусни се. Започни да броиш наум, като започнеш от петстотин и вадиш три, докато стигнеш до числото едно.

Докторът включи диктофона, за да запише сеанса. Знаех, че за да достигнеш до състояние на хипноза, трябва да си отпуснат и да си наложиш самохипноза, ролята на хипнотерапевта беше да те напътства, за да стигнеш до желания резултат. Имам чувството, че мина цяла вечност, преди да спра да усещам адекватно реалността. Наистина ми се губят моментите, когато съм изпаднала в състояние на хипноза и това, което съм казала.

Не знам колко време е минало в това странно състояние, но когато се събудих,   д-р Хейс гледаше като поразен от гръм. Чувствах се объркана и някакво неловко усещане ме налегна примесено с дезориентацията. Съзнанието ми бе още замаяно като след махмурлук. Гърдите ми се надигаха учестено, сякаш не можех да си поема въздух. Пулсът ми бе ускорен. Разшавах се неспокойно върху креслото. Д-р Хейс ме гледаше съсредоточено и същевременно в очите му имаше смесица от удивление и страх. Проговорих първа, за да разбия натежалата тишина:

– Предполагам, че не се е получило както трябва?

Той се поокопити и събра тревожно вежди. Наведе се напред и сключи пръсти.

– Наистина не знам какво да кажа….- видях, че ръцете му трепереха. Кимнах в знак на готовност да чуя записа.

Той включи диктофона и отначало чух познатия глас, който ме подготвяше за хипнозата: “… Започни да броиш наум, като започнеш от петстотин и вадиш три…” Когато ме попита къде се намирам, говорех за неща, които никога не съм виждала и за място, на което не съм била. Учудването ми беше още по-голямо след това…: “Намирам се в голяма просторна спалня. Вратите към балкона са широко отворени и леките завеси се издуват от полъхващия вятър. От време на време се вижда част от красива градина. В стаята няма никой. Отивам пред огледалото и вземам кутия за бижута от слонова кост, на която има гравюра: “На Анабел с любов “. Горещо е, но от време на време усещам навлизащия лек ветрец. В кутията има малко шишенце със сънотворни, не мога да прочета какво пише на него. Сякаш някакъв сън забулва погледа ми. Вземам две розови хапчета. Сипвам си чаша уиски, изпивам течността и се запътвам, олюлявайки се, към банята. Ваната е пълна с топла вода и приятна пухкава пяна. Отпускам се вътре и скоро тялото ми се отпуска. Чувствам гъделичкащата пяна и се унасям в сън. Приятно е, тялото ми леко изтръпна. Чувствам се сякаш съм в лодка и се понасям по голямо езеро. Около него има прекрасни плачещи върби, които докосват искрящата вода. Изведнъж лодката се преобръща…, падам с плясък във водата…Помощ! Но тя е така спокойна, че просто ме прегръща и аз ù отдавам последния си дъх…”

Чувствах се ужасно объркана и нямах ни най- малка представа, че съм изрекла всичко това!

-Не разбирам…

Д-р Хейс бе хванал главата си с две ръце и когато вдигна поглед към мен, видях сълзи в очите му.

-Така почина жена ми…Не разбирам как би могла да знаеш всичко това…Аз… не можах да ù помогна…Не можах…Господи!…

Той не успя да се овладее и аз станах, за да се опитам да го успокоя, въпреки своята парализираща уплаха. Ролите ни се бяха разменили.

– Успокойте се! Не знам, кълна се, че чувам това за първи път, както и вие ме виждате за първи път. Не мога да ви дам обяснение. Но съм сигурна, че жена ви никога не би ви обвинила в това нещастие.

– Толкова време се опитвам да потисна тези спомени. – той се вкопчи в раменете ми и ме погледна, а лицето му бе изкривено от мъка.

– Не можах да я спася!

– Не сте можели да направите нищо. Тя искаше да…

– Усети ли присъствието ù?!

Кимнах и той ме пусна, но продължаваше да се взира в мен.

– По време на сеанса усещах спокойствие, но не помня нищо от казаното. Беше някакво блажено състояние, което съществува навярно отвъд тъгата и щастието, но малцина могат да изпитат в този свят.

Лицето му изглеждаше бледо и отчаяно. Трепереше и аз му налях чаша вода. Останах, докато той се успокои. Нима има невидими нишки, които свързват двата свята? Докоснах се до една от тях, но не можех да я обясня. Навярно това бе моят урок, който трябваше да предам, без дори да съм  разбрала…Не съм сънувала повече онзи сън. Но не спирам да се удивлявам, колко нищожно е нашето зрънце знание и колко огромен – потенциалът на духа.