Ключът

            Стоеше си той в парка. Човек като всеки друг на възраст, с нашарено от живота лице, с брада на два дена, загърнат в стария си сив шлифер. Стоеше си той на една пейка в парка. Пейка като всяка друга, ама все на нея си сядаше нищо, че и липсваше част от облегалката. Това пък му помагаше да държи гърба си изправен, да разчита на него, а не на някаква си облегалка.

И така в ден като всеки друг зимен ден: мразовит и пълен с очакване за пролетта, Сергей Иванов си стоеше на своята пейка в парка, мислеше си за живота и за времето, когато нямаше време да се замисля за това и не стоеше на пейките в парка. Бяха го виждали дори в дъждовно време, седнал на окапващата се пейка, с черен чадър, постои, постои, погледне към небето и след туй бавно стане и се запъти към вкъщи. То закъде ли да бърза.

Не беше нищо особено Сергей Иванов, благ, добър човек, дошъл на времето в чужда страна, за да дири щастието си. То не, че България му беше толкоз чужда, щото беше израснал с разказите на баба си за тая прекрасна страна. И накрая реши да я види, страната на бабините си мечти. Не че Русия не му липсваше, напротив, но беше сторил в голямото си сърце място и за двете родини.

Напоследък тежки мисли налягаха Сергей Иванов. За живота, смъртта, за бездействието и безсмислието на действието, за децата му, които се грижеха за него, но той се чувстваше в тежест и за големите въпроси, които в никой век не бяха получили задоволителни отговори. Тягостни чувства свиваха стомаха на Сергей Иванов и въпреки, че се опитваше да ги пропъди като разшава усмихнатите си бръчки, това не помагаше особено.

Ежедневието си бе построил стриктно, почти по кантовски. Ставаше в седем, поразтребваше, отиваше до магазина, пиеше чай и по обед ходеше при стария си приятел Тодор Граовски, после задължително посядаше в парка и се прибираше да види новините. Преди петнадесет години почина жена му и оттогава Сергей Иванов загуби част от себе си, но продължи напред, заради децата. Невена беше тази, която го разбираше без думи, само с един поглед. Всеки си има някой на този свят, който му е вътре в душата, който знае от какво има нужда и не пита излишни въпроси, какво щастие е да го намериш, да го имаш до себе си!

Всеки ден от понеделник до петък, както в работно време, Сергей Иванов извървяваше пътя до дома на своя приятел Тодор, за да изиграят дългата партия шах. Жената на Тодор бе хрисима и спокойна жена, на времето хубавица. Приемаше го като част от семейството им. Веселяк беше Тодор, ама честичко попрекаляваше с чашките. Те имаха една дъщеря, която живееше на морето във Варна, то не че София беше накрай света, ама рядко се виждаха.

Сергей Иванов пък имаше две деца – син Димитър, който живееше в Щатите и дъщеря Екатерина, която беше омъжена, докторка и имаше две деца Мартин на десет години и малката Дани на четири. Чуваше се Сергей със сина си по три -четири пъти на седмица, пращаха му пари и от нищо не го лишаваха. Дъщеря му пък вършеше всичката работа вкъщи, а зетят беше добър човек. Децата, всеки по свои работи, го виждаха през почивните дни, на което майка им държеше много. Добро семейство бяха. Трудолюбиви, мирни хора.

Ама тия мътни мисли напоследък не напускаха Сергей Иванов, иначе благ и усмихнат човек. И Тодор го забеляза, че е умислен. И се питаше какво не му е наред, че е така угнетен. Катя беше ужасно заета, бързаше от едната къща в другата, децата, мъжът, баща и и работата. И всичко вече вършеше механично.

Беше си умен и философски настроен към живота Сергей Иванов, ама нещо му тежеше.

– Виж, Тодо, знаем се с тебе от сто години, приятели неразделни сме и искам една услуга да ми свършиш. – със сериозен вид и вперен в шахматната дъска поглед изрече Сергей.

Тодор се понапрегна, но с готовност го подкани да продължи.

– Туй да искаш от мене. Казвай какво те мъчи. – наведе се напред възрастния мъж и го погледна в очите.

Гледайки пред себе си , без да отмести поглед от пешките , Сергей Иванов продължи с равен глас:

– Ще ти оставя ключ от вкъщи. Да стои у тебе.

Тодор се зачерви сякаш му споделиха бунтовническа тайна.

– Ама как тъй бе, Сержо, за какъв дявол ми е тоя ключ?

Сергей Иванов продължи да гледа съсредоточено пред себе си и додаде:

– За всеки случай. За мое спокойствие. Ако нещо стане, да ме намериш ти.

Очите на Тодор се опулиха и той се плесна по челото.

– Абе какви ги приказваш, бре! Какво има да става? – сякаш не искаше да осъзнае какво му казва приятеля му, Тодор поклати глава.То темата за смъртта си беше кажи – речи табу. Всички го знаем края, ама никой не говори за това. А очите на Сергей Иванов се смеят:

– Ти си ми приятел. Прав си. Ама приеми тая глупава моя молба, да се успокоя.

Гъстите вежди на Тодор се сбраха:

– И таз добра, какви са тия мисли ,бре човече, да не ти е изпила чавка ума?

Сергей Иванов извади ключа от джоба си и го подаде на Тодор с леко трепереща ръка.

– Знам, че на тебе мога да се доверя. Вземи и няма да обелим дума повече.

Мълчаливо с влажна ръка, Тодор взе ключа и заби поглед в позициите на шахматната дъска.

– Шах!- извика Сергей.

Минаха две седмици и Тодор се поуспокои. Сергей изглеждаше спокоен и вършеше всичко както преди. Една петъчна сутрин на вратата на апартамента му се позвъни. Сергей Иванов се запъти да види, кой е ранният му гост. На вратата стоеше Катя стиснала Дани за ръка.

-А добре сте дошли, Катюшка , детето ми!

Катя с леко нервно държание влезе вкъщи.

– Тате, извинявай, ама бързам за работа, а в детската градина обявиха грипна ваканция и няма на кой да я оставя. Мартин също е във ваканция, ама отидоха с баща си по работа, а времето е лошо… – почна да нарежда дъщеря му.

Бръчките на Сергей Иванов затанцуваха.

– Хубава работа иска ли питане, че каква имам да я върша аз! Тръгвай и хич не се притеснявай.

-Мерси, тате, ще мина към пет и половина да я взема. – Катя инструктира дъщеря си да слуша, целуна я и тръгна бързо.

Дани подаде малката си ръчичка на дядо си и той я пое сякаш е стъклена. Седнаха на малката кръгла маса в кухнята и той направи два чая, единият доста подсладен.

– Я кажи, Даничка, какво ти се прави днес?

Дани хвана с две ръце чая и се опари.

– Уф, че пари! Защо е толкова горещо, дядо?- намръщи се детето и нацупи устни.

– Понеже сега го свалям от печката и се е нагрял чая, внимавай, да не се изгориш пак. – засмя се възрастния мъж и бръчките му отново затанцуваха.

Дани се заразхожда из апартамента и след като разгледа всичко и стана скучно.

– Дядо, аз си имах едно малко приятелче, ама мама не знае. -с  потайно гласче рече тя.

– Я ми разкажи. Аз дума няма да обеля. – Сергей Иванов направи жест, че е гроб.

– Ами то Виктор го намерил като се прибирал. Едно малко мишле. Виктор живее над нас и аз ходя да си играем. То и майка му не знаеше, щото щеше да се кара…

– И какво стана с мишлето?- прикани Дани да седне на коляното му дядо и.

Тя наведе тъжно глава и къдриците и се разпиляха.

– Ами то умря. Не знам защо, не съм му направила нищо.-започна да се оправдава детето и закърши малките си пръстчета.

Сергей Иванов прегърна внучка си и погали главата й.

– Ами дошло му е времето значи. Нищо не можем да направим. Това става с всеки един от нас…някой ден. Порастваме, после остаряваме и отиваме на небето.

Дани го погледна изумена:

-Ама аз няма да умирам, нито пък ще стана стара като теб. Само ще порасна, колкото мама! – възмути се тя и скочи на земята.

Сергей Иванов се засмя от наивността и.

– Децата и старците си приличат по капризите и радостите си, само по опаковките се различават. Само те напомнят, детето ми, за преходност.

Дани се обърна към дядо си и заяви, сякаш и говореше най-големите глупости на света:

– Абе , дядо, това не е опаковка, а новото ми палто, мама ми го купи.

Това разсмя с глас Сергей Иванов и той реши да прекара деня си по-различно от обикновено.

– Хайде да излезем, че тук е много скучно. Искаш ли?-плесна той с ръце и скочи, сякаш подмладен.Не беше нужно да подканя внучка си втори път.

Двамата се хванаха за ръце и отидоха до парка, до детския магазина наблизо, на сладкарница. Навсякъде, където пожела Дани. И Сергей Иванов бе атакуван от жадните въпроси на внучка си, която се отличаваше с остър ум, като него на младини. Екзистенциалните въпроси разбира се не намериха истинския си отговор, но нали трябваше да покаже на детето, че възрастните знаят всичко… За пръв път от години Сергей Иванов излезе от черупката си и се почувства жив, значим и важен, стиснал стъклената ръка на внучка си. Часовника си той забрави вкъщи, на кухненската маса и дори не се сети за него.

Беше към пет и тридесет, когато Катя позвъни на вратата, за да прибере дъщеря си. Никой не отвори, а тя не си беше взела ключовете. Повъртя се и се почуди къде може да са отишли по тъмно. Тревожността и нарасна като нагрят живак в термометър. Някой се качваше по стълбите и тя се обърна да види, дали са те. Но беше задъхан червендалест възрастен човек, с притеснено изражение, позакръглен на вид и спиращ на всяка площадка да си почине.

– Добър ден!-поздрави той  жената.

-Добър ден.- Катя го изгледа за момент, после се сети кой е – Вие сте Тодор, навярно?

Той се изчерви още повече.

-Баща ти може би ти е разказвал… Ние се познаваме от толкова години…ама сме се виждали така набързо…

Катя леко засрамена също сведе поглед.

–          Прав си, абсолютно  така е. Срамота е, ама какво да правиш…За жалост баща ми и Дани тъкмо са излезли и няма как да те поканя вкъщи. Забравих си ключовете.

Притесненият мъж извади ръката си от джоба и подаде нещо на Катя.

– Вземи. Баща ти ми го остави за резерва… – лицето му стана още по-червено от притеснение.

Катя беше много изненадана, но пое ключа и покани госта на чаша водка, че знаеше какво обича той.

– Значи баща ми ти го остави, казваш. – поде тя и също си наля една малка водка, нетипично за нея.

Изпивайки на екс своята  Тодор се поосвободи от притеснението си.

– Абе тия дни нещо не ми се види много харе,  наговори ми ги едни и затуй приех.

Катя, видимо изненадана, го подкани да и разкаже, като му наля още една малка водка и сложи едни кисели краставички за мезе и малко сирене.

– Наскоро, както знаеш, той идва всеки ден у дома, да играем шах, ми вика, да съм вземел тоя ключ, че ако нещо станело…

Катя се задави с водката, която отпиваше и го изгледа сякаш е казал най-голямото светотатство на света, от което червенината се разля пак по лицето му.

– Как така да стане нещо?! Какви са тия приказки, нещо не се чувства добре ли какво? Та да не е сам на тоя свят?

-Ами каза ми за всеки случай, не иска да те тревожи, то толкова грижи са ти на главата. – вдигна рамене старецът и бодна една краставичка.

Преди Катя да отговори на вратата се позвъни. Тя изтича. Но на прага беше съседката баба Мара.

– Добър вечер, Кате. Ще извиняваш , че те притеснявам, ама имам нещо да ти казвам.- като надничаше през рамото и, баба Мара се опита да види какво става вкъщи, очивидно чула говор.

Първо Катя си помисли да разкара старата клюкарка, ама после размисли, което изненада и самата баба Мара.

– Влез, бабо Маро, то с един приятел на татко тъкмо говорим, а той е навънка и сигурно ей сега ще си дойде.

Баба Мара се настани на фотьойла срещу Тодор и не отказа сипаната водка.

-Не е лоша тая водка, Кате, той баща ти често ме черпи от нея.

– Това е приятел на баща ми бай Тодор, а това е съседката баба Мара. Хайде сега да чуя какво ще ми казваш.

Съсухреното лице на старицата се разчупи във възможно най-благата и усмивка.

– Много ми е разказвал Сергейчо за Вас, голям приятел сте му.

Тодор се изчерви като ученик по негово време, щото днешните си бяха оставили задръжките вкъщи. Катя нетърпеливо подкани възрастната да говори.

Старицата облиза устни, остави внимателно чашата на масата и почна:

– Знаеш, че съм сама жена и все вкъщи стоя и искам не искам, чувам някои работи, то с тия стени…

Катя се опитва да се овладее.

-Така е и какво разправяш?- нетърпеливо подкани младата жена.

– Наблюдавам аз баща ти от доста години, знаеш едно време зет щеше да ми става, ама Милена се хвърли на ония…

Катя се опитваше да спре продължението на тази тема, която беше до болка позната и й бе омръзнало да слуша.

– И за баща ми какво…

– Абе отчаян ми се види тия дни той. Нещо му тежи и си мълчи. Викам си ще кажа на Катето да му обърне внимание. И сутринта като остави Данито, излязоха и още ги няма ,та се притесних. Пък като видях , че и господина дойде си викам, да обадя аз на Катето, пък срам не срам по-добре отколкото да премълча.

Катя прекъсна любопитството на баба Мара и я изпрати до вратата с много благодарности.

-Айде със здраве, господине.-помаха старицата и се затътри към тях.

Тодор стана да си ходи и той.

-Аз такова… да ти оставя ключа, пък да си ходя, а като се върне Сержо да завърти един телефон.

Катя го изпрати до вратата.

-Не знаеш колко съм ти благодарна за това посещение. Наминавай по-често и запази ключа, щом татко така е преценил, значи така да е.- потупа го тя приятелски по рамото.

-Лека вечер и извинявай за безпокойството.- махна от стълбите Тодор.

-Лека вечер и на тебе и благодаря още веднъж.

Потънала в размисли за това, което и бяха казали и с прокрадващо се чувство за вина, Катя чу детски смях и плътния глас на баща си. Двамата с Дани връхлетяха вкъщи, смееха се и бяха същински деца.

-Тате, така се забавихте, че се притесних. Къде бяхте?- разтревожена прегърна Катя детето.

Усмихнат и даже подмладен Сергей Иванов отговори:

– То си е наша работа, я виж ти. Аз съм си свободен човек, да не е противозаконно да изведа внучка си?

Дани се изкиска на привидно сериозния вид на дядо си. А Катя се опита да се оправдае, че го третира така.

-Как да ти държа сметка, татко, само питам. Тук беше бай Тодор да му звъннеш, че и той се притесни.

Сергей се плесна по челото.

-Съвсем забравих, каза ли нещо?

-Искаше да ти върне ключа, дето си го забравил, ама аз му казах да стои у него. За всеки случай. Да знаеш страшен приятел ти е. – усмихна се Катя.

Бръчките на Сергей Иванов се разиграха.

-Най-добрият!

-Хайде приготви се и си вземи багаж, че тая вечер ще те водя вкъщи, да се видим, че с тая работа все нямаме време.- подкани го дъщеря му.

Лицето на Сергей Иванов грейна. Той хвана малката стъклена ръчичка на внучка си и я целуна по челото. Беше спокоен, че има два ключа от апартамента му, които са в сигурни ръце.