Днес, 140 години след смъртта на един велик българин, през прозореца гледам как неговите събратя искат, може би не по-най правилния начин, но искат да спрат безчинствата, своеволията и безхаберието в страната си. Страна, за която смели мъже и жени са дали живота си да бъде свободна, а днес тъне в мизерия, отчаяние и злоба.
Не, не говоря песимистично, мрачно и не искам тук да вкарам битовизми като сметките за парното и тока, говоря за душевната нищета на хората, българите нямат вяра вече в никой, те търсят отчаяно поредния герой, който да ги спаси. Прибират се вкъщи, увесили нос, мислят какъв ще бъде денят утре, какво ще правят с живота си, какво ще бъде бъдещето им, а имат ли такова в България или да заминат някъде, където са чули, че хората живеят добре. Повече
Излизаме навън и сме обградени от сърца, мечета и всевъзможни щуротии писукащи I love you. Българинът е много интересен екземпляр, от една страна постоянно мърмори и критикува западните традиции, а от друга прегръща всевъзможни празници извън православните и вече се наложиха Хелоуин или Денят на Вси светии и Денят на Свети Валентин. Самата аз празнувам и двата празника, наред с православния Трифон Зарезан. Спорила съм много пъти за това с мои приятели, които отхвърлят напълно подобен род чествания и съм използвала аргумента, доколко те са стриктно изпълняващи канона православни християни. Не може да отричаш нещо, което първо, никой не те кара да празнуваш, второ, не пречи на никой и трето, самият ти нямаш представа защо съблюдаваш или не православните догми. 